Доволен от събраната информация, Грубер повика Акерман и му нареди да се обади на Клейтън. В десет часа в четвъртък сутринта Акерман заяви по телефона, че ще се радва да се срещне от отново с господин Клейтън в единадесет, ако му е удобно. В пристъп на спонтанна перверзия, защото почти не беше мигнал през нощта, Том настоя срещата да бъде в единадесет и петнадесет.
Преди да предаде папката с Клейтъновите документи на Акерман, Грубер му припомни колко много банката цени сметките на големите вложители и колко малки шансове за успех имат началници, които загубят подобен депозит и той отиде при конкуренцията. След като още веднъж погледна в папката, преди да я затвори и да я плъзне решително по писалището, Грубер загатна, че възлагането на управлението на тази сметка може, да се приеме, ако не като повишение, то поне като израстване в кариерата.
Благодарен за тази възможност, Акерман се зае с подготовката на документите, като педантично спазваше любимите си процедури, така че щом се срещне с Томас Клейтън, всичко да бъде готово за предаване — отказът от права, освобождаването от отговорност, договорът за доверено управление и разбира се, формулярите за откриване на сметките в комплект с указанията, нарежданията и банковите карти с подпис. След това запази по телефона една от луксозните съвещателни зали и нареди на Аликона да чака в приемната на петия етаж точно в 11:10 часа.
В десет и тридесет, след като плати сметката си, Клейтън излезе от «Бор о Лак» и отново закрачи по «Банхофщрасе», като настроението му се люшкаше между съмненията и големите надежди. Банките разполагат с начини да прекратяват за известно време депозити, които с години лежат заспали, след което те се поглъщат като наследство на банката. Знаеше банки в Америка, които щяха да водят такива депозити за живи в продължение на пет години и нещо, след това да ги прехвърлят на друг номер за още един приличен период от време и накрая, ако не се появят претенции, да използват печалбата, за да подобрят отчета за баланса си. Освен това беше известно, че швейцарските банки са основните облагодетелствани от подобни доходоносни операции. Толкова вложители пазеха в дълбока тайна златните си яйца в швейцарските банки, че при внезапната им смърт скъпите роднини оставаха с пръст в устата просто защото не са имали представа за съществуването на сметките. Всеки път, когато някой диктатор от Третия свят се спомине внезапно, няколко милиона се изсипват в касите на «Банхофщрасе». Щом избухне война в някой забравен от Бога кът на земята и водачите на победените платят с живота си, техните незаконни печалби увеличават положителния баланс на тази алпийска страна на чудесата.
Том знаеше, че без чудесния дар на банковото извлечение и номера на депозита неговите шансове щяха да бъдат минимални или направо несъществуващи. Обаче, след като ги притежаваше, банкерите трябваше да предположат, че той знае повече, отколкото знаеше в действителност. Какво би си помислил той на тяхно място? Щом парите са останали недокоснати от 1944 насам, вероятно са прекратили сметката най-късно през 1950, като оттогава не са начислявали и лихви. Ако признаеха съществуването на сметката, той нямаше да приеме подобна позиция. Щеше да настоява за лихвите, за 4% годишна лихва, и да се пазари, слизайки с по четвърт процент от време на време, за да се съгласи на 3 милиона. След това щеше да звънне в «Интерфлора» и да поръча неприлично голям венец, от онези, които можеш да купиш само в Ню Йорк или Лос Анджелис, който да бъде поставен на гроба на дядо му. С тези положителни мисли той влезе в голямата сграда близо до «Параде плац» и взе асансьора до петия етаж, където беше посрещнат от усмихнатия господин Аликона.
Този път го поведе в друга посока. Том веднага забеляза, че съвещателната зала, в която влязоха, очевидно беше от различно ниво. Всички банки разполагаха с подобни помещения за своите VIP клиенти. Нямаше ги вградените в тавана неонови пръчки, които хвърляха разсеяна светлина. Тук висяха полилеи. Мокетът беше отстъпил място на персийски килими, а около съвещателната маса имаше дванадесет стола. Акерман вече чакаше прав, когато двамата мъже влязоха в помещението. На лицето му имаше подобие на усмивка — поне по неговите стандарти, а дясната му ръка беше протегната за добре дошъл.
Сърцето на Клейтън прескочи: сигурно ставаше дума най-малко за три милиона. Когато се настаниха около блестящата махагонова маса, американецът забеляза подготвените папки за документи, спретнато подредени върху плота. На етикетите им вече беше напечатано името Томас Д. Клейтън.