Том я остави настрани, щеше да я вземе със себе си в Европа — и продължи да рови из сандъка. Ще вземе и дневника. Замисли се и за револвера, но се сети за британските митничари и се отказа. След това, все още на тавана, седна в стария люлеещ се стол и зачете дневника. Тогава видя ъгълчето на банковото извлечение да се подава изпод попивателната и го измъкна.
Том Клейтън не беше глупак, особено когато ставаше дума за пари — стоката, от която разбираше най-много. Той знаеше много добре, че дядо му е бил заможен или поне достатъчно, та неговият баща да си живее богато от наследството, докато посвещаваше силите си на научни занимания. По ирония на съдбата това се оказа толкова перспективно поприще, че с подкрепата на добър издател и благодарение на несекващите покани за лекции, когато стана на възраст, той сам забогатя. Обаче скритите в Швейцария по време на войната половин милион долара трябваше да са незаконни или поне доста съмнителни, щом се пазят в пълна тайна. Ако това е вярно и ако парите се били там, когато старецът почина, какво ли е станало с тях?
Том хвърли един поглед над сандъка по посока на прашната картина, облегната унило на стената. Спомни си, че някога беше висяла на почетно място в дома на неговите родители, а после изчезна някъде. Патрик Клейтън беше нарисуван в класически стил: три четвърти профил, облечен официално, сдържан и с безизразно лице. Едър мъж с широки рамене, квадратна келтска брадичка и високи скули. Художникът не беше успял да подчини непокорната кестенява коса, която подсказваше буйната му природа, нито да разгадае дълбоките кафяви очи, криещи хиляди тайни.
Сега, когато за пръв път погледна портрета с очите на възрастен, Том осъзна, че ако махне шейсетте години промени в стила и модата, ще види себе си. Това не беше ли чудо? Патрик Клейтън, който се пресягаше от изминалото половин столетие, за да предпази своя внук от собствената му глупост. Макар шокът и скръбта на Том да бяха искрени, той не можеше да не се пита, колкото и да се мъчеше да не го прави, дали завещанието на баща му може да оправи нещата. Но бързо стигна до извода, че се самозалъгва. Том се нуждаеше от пет милиона точно сега, преди системата неминуемо да го разобличи или още по-лошо, преди онова мекотело Ленгланд да го изпее, за да спаси собствения си задник. Единствената му надежда, макар и доста пресилена, се намираше в Швейцария. Щеше да се наложи да разпитва за правилата и процедурите и в не твърде далечното бъдеще, след като е взел решение какво да прави, най-вероятно щеше да посети гномчетата, както шеговито наричаха швейцарските банкери в Цюрих. А засега, подобно на всеки друг банкер, който си разбира от работата, ще запази откритието в тайна.
Вечерта запали голям огън в камината на всекидневната. Беше намерил отворена бутилка «Реми Мартен», с която седна в люлеещия се стол на баща си и зачете дневника, като от време на време спираше да помисли. Два часа преди да съмне и малко преди стенният часовник на дядо му да удари пет часа, най-сетне заспа.
Тони Салазар обичаше автомобилите. Докато седеше в чакалнята на баща си, прелиствайки един брой на «Ескуайър», погледът му попадна на обявата. Винаги в крак с модата, той подбираше грижливо дрехите си. Предпочиташе водещите италиански марки, които толкова подхождаха на дребната му латиноамериканска фигура. Лъскавата му черна коса беше подстригвана и професионално приглаждана назад всяка сутрин. Собственият му външен вид означаваше много за него. По принцип ролс-ройсите не бяха неговият тип автомобили. Ферарита, ламборгинита и поршета — това беше за него. При самото споменаване на марките адреналинът нахлуваше във вените му. Но тази беше различна: новото купе «Бентли континентал» притежаваше класа и стил. Двеста и петдесет хилядарки — по всякакви стандарти това са си сериозни пари, помисли си той. В случая иронията се криеше в това, че можеше с лекота да си го позволи. Но Тони осъзнаваше много добре, че ако го видят да бръмчи наоколо толкова показно, щяха да го изхвърлят от бащината му фирма. Лично баща му щеше да се погрижи за това.
— Някой ден — унесено измърмори той, — някой ден.
Междувременно щеше да се наложи да се задоволи със своя «Стингрей»*. Напоследък правенето на пари беше станало лесно. Обаче харченето им беше друга работа. Макар да нямаше още тридесет, той си спомняше времето, когато човек можеше да заведе гадже в някой апартамент на Ист сайд и да плати за това с цял портфейл банкноти. Сега не беше достатъчно да имаш пари. Всички искаха да знаят какъв е техният произход. След като правителството реши да подходи комерсиално — ФБР, Щатската комисия по ценните книжа и фондовите борси и Федералната данъчна служба започнаха да дават награди, — човек вече не можеше да се довери на никого. Банките, адвокатите, счетоводителите ще те предадат за пари по-бързо, отколкото можеш да отвориш портфейла си. Точно затова «Салазар Ко» не можеха да се оплачат от липса на работа, и то сериозна. А той, Антонио Салазар, трето поколение частен банкер, щеше да поведе компанията в 21-ото столетие. Но засега баща му караше влака: корав старец, когото приятелите наричаха Банкера, а онези, които смееха, но само зад гърба му — Перача. Веднъж от «Джърнал» го бяха нарекли така и това им струваше двеста и петдесет хиляди в извънсъдебно споразумение. Точно цената на бентлито, помисли си Тони със самодоволна усмивка.