[* Модел на «Шевролет корвет». — Б.пр.]
Ектор Перес, шофьор и телохранител на шефа, отвори вратата и му махна да влиза. Ниският набит мъж с дълги мускулести ръце и широки като гардероб рамене безшумно последва Салазар младши в кабинета и както обикновено седна чинно в единия ъгъл — сляп и глух, но въпреки това винаги нащрек и готов, ако се наложи, да прекоси помещението с три крачки и да откъсне главата на някой неблагоразумен посетител с голите си яки ръчища. Тони се настани на едно от плюшените кресла срещу баща си, запали цигара и се престори, че се възхищава на гледката към Ист ривър, докато чакаше да го заговорят.
— Ходи ли на погребението? — попита Салазар старши, без да вдигне очи от документите на писалището си.
— Да. Той е мъртъв и погребан.
— Е, и какво ще правиш сега? — в гласа на баща му прозвуча нотка нетърпение.
Тони нямаше нищо против от време на време баща му да го поучава или да му се кара. Беше свикнал с неговата рязкост, но мразеше, когато го мъмреше пред Перес. Нямаше време да се занимава с този кубински грубиян. Според Тони самото присъствие на Перес беше причина за хладния тон в офиса и се беше заклел, че в деня, когато баща му се оттегли и му прехвърли бизнеса, Ектор Перес ще се намери на първия самолет за Хавана.
— Не смятах да правя нещо прибързано. Защо?
— Дрън-дрън! Човекът е мъртъв! Отърви се от тази работа, преди светът да научи. — Той захвърли броя на «Ню Йорк таймс», отворен на страницата с некролозите, на бюрото си. — Не знаеш ли, че в Швейцария също четат вестници?
— Разбира се, че четат. Изградил си тази схема преди петдесет години и тя работи добре. Татко, това беше най-добрата система. Той има син. Мога да я повторя.
— Какво знаеш за сина?
— Финансист. Живее в Англия, по-точно в Лондон. По дяволите, той си няма представа и се вписва в схемата дори по-добре от професора.
— Забрави това. Прекрати веднага всичко — нареди Джо Салазар решително. — Използвай друга мъртва душа. Сега имам достатъчно.
— Разбира се, както кажеш. Но — попита Тони, като леко се наклони, за да подпре ръка на писалището — ти винаги си казвал, че имам още много да уча. Ето това искам да науча. Защо да изпускам случая?
Тони се опита да прикрие презрението, което понякога изпитваше към баща си. Смяташе го за нисък затлъстял плешив грубиян, който все още шиеше костюмите си при един евтин чифутин в Бронкс. Естествено уважаваше постигнатото от него, но старецът вече беше доста демоде.
— Защото току-що го каза, тъпако! Синът е банкер! И живее в Европа. И един ден, дано това не дойде твърде много на мъничкия ти мозък, един ден този американски банкер в Европа отива на някакъв моден коктейл, където бъка от други банкери, и някакъв швейцарски, гъзолизец, който по случайност е и банкер, го дръпва в тихо ъгълче, за да му благодари мазно за добрия бизнес. Чатна ли?
— По дяволите, това е прекалено измислен сценарий. Боже…
— Може и така да е, но нашата работа е да не поемаме никакви рискове. Повтарям ти за стотен път, глупако, че не можем да си позволим и една-единствена грешка. Схващаш ли?
— Не се ядосвай. Смятай го за уредено. Седмица или може би десетина дни. Трябва да ги разхвърля в различни посоки.
— Така е по-добре. И още нещо. Майка ти се оплаква, че не те е виждала от цял месец.
— Зает съм.
— Да гониш путките из Атлантик сити. Синко, живей си живота, но семейството трябва да е на първо място. В неделя си у нас на обяд и донеси на майка си подарък.
Перес стана и придружи Тони Салазар на излизане от кабинета.
— Завещавам апартамента си на «Уошингтън скуеър» заедно с всичко в него на своята единствена дъщеря Тереза да прави с него каквото пожелае. Къщата ми в Лонг Айлънд завещавам на своя единствен син с желанието, но не задължението, да я запази за следващите поколения от нашето семейство.