— Дик — започна предпазливо Том, докато разклащаше чашата си със скоч, за да се стопи част от леда, — познаваше ли моя дядо?
— Разбира се, той и моят старец бяха много близки приятели. Всъщност най-добрите.
— Естествено, но онова, което всъщност питам, е какво знаеш за неговите делови отношения?
— Е, Том, това е малко странен въпрос. Какво точно искаш да научиш?
— Баща ми никога не засягаше тази тема. Сякаш му беше малко неудобно. Зная, че на Патрик никога не са му липсвали пари, дори по време на Депресията. Какво всъщност е станало с неговата строителна фирма?
— Предполагам, че е умряла заедно с него. Тя беше до голяма степен негово собствено творение.
— Но вие сте били негови адвокати, нали така?
— Да, до известна степен. Това беше изцяло ангажимент на баща ми. Както вече казах, добри приятели от старата родина и така нататък.
— Значи трябва да има запазена документация?
— Ако има, никога не съм я виждал. Но предполагам, че са останали документи долу в архива. Мисля, че ако наистина искаш да ги видиш, сигурно имаме основания да ти ги дадем. Но това са неща от тридесетте и четиридесетте години на миналия век. Съмнявам се, че ще научиш нещо интересно. Каква ти е целта?
— О, Дик, предполагам, че просто търся корените си — излъга Том.
След това, за да задоволи любопитството на адвоката, се впусна в разсъждения.
— Баща ми е получил доста добър старт в живота, както и ние самите. — Той имаше предвид себе си и Теса. — Винаги съм се питал откъде е дошло всичко това.
Дик Суини кимна с разбиране, а на лицето му се изписа изражението на възрастен мъж, който се готви да предаде своята мъдрост на по-младия.
— Виж, Том — каза той доброжелателно, — през онези години за имигрантите е било много трудно.
Том кимна окуражително и Суини продължи:
— Дивият Запад може и да е бил в Оклахома — той посочи с палец към река Хъдзън, — но е започвал тук, от Ню Джърси. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Естествено — усмихна се Том, — вероятно и сега не е много по-различно.
И двамата се засмяха. Дик се наведе, за да се приближи към Том, и продължи вече по-тихо:
— Затова всеки е трябвало да оцелява благодарение на своята собствена съобразителност. И ако си можел така да изкараш някоя пара, малко контрабанда на пиячка на никого не е навредила. Разбира се, не като онези типове в Чикаго. Тук всичко е било много по-кротко.
— Благодаря. Оценявам твоята откровеност. Това изобщо не ме притеснява. Обаче има едно нещо, от което ми се ще да имам копие…
— Само кажи — каза Суини, който тутакси се беше превърнал в адвокат, и извади тефтерче и химикалка от джоба си.
— Завещанието на дядо. Ако мога да го открия, много бих искал да го взема със себе си.
— Разбира се. Кога заминаваш?
— Четвъртък вечерта.
— Утре ще го имаш.
— Благодаря.
Заеха се с храната — супа от костенурка и най-хубавия нюйоркски бифтек за Клейтън, стриди и агнешки котлети за Суини. И двамата не се водеха по кулинарните моди. Поляха блюдата с бутилка зинфандел* от долината Напа, а след това им сервираха кафе и пури. Повече не стана дума за Патрик Клейтън.
[* Зинфандел — вид калифорнийско червено вино с плодов вкус. — Б.ред.]
Моралес се излегна на хамака и лекичко се залюля насам-натам, плъзгайки подметките на мокасините «Гучи» по полирания мраморен под. Той се обличаше небрежно, но винаги в скъпи дрехи. Горните копчета на кремавата му копринена риза бяха разкопчани, за да се вижда дебелият ланец, на който заедно с хамака се полюшваше обсипан с диаманти кръст. Силният му тен подчертаваше светлозелените очи и избелелите от слънцето краища на оредяващата му кестенява коса. Макар че беше на повече от четиридесет, годините не му личаха заради стегнатите мускули, които дрехите не можеха напълно да скрият.
Гледката от верандата беше великолепна. Безупречната ливада се простираше величествено на югозапад. Залязващото екваториално слънце огряваше с нежна топлина лехите с бели и розови карамфили, преди бавно да потъне зад високите планини. Но той знаеше, че това спокойствие е измамно; в гората отвъд неговата градина, мъже, въоръжени с калашници и ръчни гранати, охраняват границите на имота.
Започваше да му досажда, че той, Карлос Алберто Моралес, не може да се отпусне на спокойствие в собствения си дом без защитата на цяла частна армия. Зад спретнато подстригания жив плет извън зрителното си поле той чуваше плискане и смеха на децата, които се наслаждаваха на ранната привечер в басейна. Тези звуци само подсилиха копнежа му по спокойствие.