Както винаги на дъното на всичко бяха проклетите гринговци. Техните хора жадно консумираха неговото производство, а правителството им обвиняваше него. В началото това означаваше единствено, че Моралес повече не може да стъпи в Америка, което не му пречеше. През последните години обаче бяха започнали да пренасят борбата в Колумбия и това вече беше лоша новина. Те засипваха правителството в Богота със заеми, помощи, самолети, оръжия и «съветници», корави ченгета от Агенцията за борба срещу наркотиците, които помагаха на колумбийската армия, стиснали в едната си ръка автомат, а в другата чекова книжка. Дори Меделин вече беше несигурно място. Всеки може да се изкуши да го предаде. Петдесет хиляди долара могат да купят почти всичко в Колумбия. Досега Моралес се беше борил срещу алчността с помощта на страха. И ако се наложеше, предателството щеше да донесе смърт на предателя и цялото му семейство. Но дори и тези мерки не ти гарантират сигурността, затова беше търсил дълго и задълбочено по-добра тактика и сега имаше нова идея.
Чу колата, преди да я види. Знаеше, че е била спряна на главния вход, а след това са я наблюдавали от гората и са я предавали по преносимите радиостанции от пост на пост. Въпреки това му стана приятно, когато видя двамина от своите телохранители да излизат от къщата, за да посрещнат автомобила, който спря пред верандата и единственият пътник слезе.
— Добър ден, дон Карлос — поздрави новопристигналият. Висок, светъл и както винаги облечен в безупречен летен ленен костюм, той закрачи със смъртоносната сигурност на планинска дива котка. — Пристигнах колкото може по-бързо.
— Енрике, качи се да пийнеш нещо разхладително — Моралес посочи на госта да седне на хамака.
Двамата поседяха в мълчание. Моралес продължаваше лекичко да полюшва хамака. Поднесоха напитките на сребърен поднос — плодови сокове в кристални чаши с ниски столчета.
Моралес освободи прислужника.
— Тази страна — каза той, след като мъжът си тръгна, посочвайки бегло към хълмовете и горите извън имението — беше много добра към мен. Знаеш ли това, Енрике?
— Предполагам, дон Карлос — отговори уклончиво гостът, — но бих казал по-скоро като резултат на твоите собствени усилия, отколкото заради нейната щедрост — добави той.
Моралес кимна одобрително.
— Може би си прав. Но ме тревожи, че не се прави нищо за останалите хора тук.
Енрике Шпеер замълча. Той познаваше този тон. Моралес беше намислил нещо.
— Онзи ден бях в Меделин. И знаеш ли какво видях? Видях мръсни улици и колиби, които те наричат дом. Това ме накара да се замисля. Защо хората трябва да живеят по този начин? Ти, Енрике, какво мислиш? Защо това се случва в нашата благородна и преуспяваща страна? — Той повдигна въпросително вежди.
— Изглежда, така стоят нещата в Колумбия, дон Карлос.
— Жалко, че не мога да направя повече за цялата страна, но поне мога да сторя нещо за близката околност. Ти знаеш ли, че половината деца в тази област дори не ходят на училище?
Шпеер поклати глава.
— Как се чувства човек, когато е беден и болен? Влязох в една благотворителна болница и… пфу! Дори кучето си не бих пратил там!
— Има планове за съживяване на района. Американската помощ специално се насочва насам…
— Само планове — прекъсна го Моралес. — Гринговците са толкова глупави. Когато в Богота политиците и техните приятелчета свършат с бъркането в меда, от всеки долар помощ едва ли ще останат и десет цента.
— Вероятно.
— Енрике, когато имаш проблем, ти го решаваш с удар. — Той стовари левия си юмрук в отворената длан на десницата. — Аз така се оправям с нещата.
— Дон Карлос, с какво мога да помогна?
— Аз ще споделя успеха си с хората от Меделин. Ще построя болница. Модерна болница с кадърни и добре платени колумбийски лекари. И две училища. Големи, богато оборудвани, за да се образоват децата на бедняците. — Сега той говореше натъртено. — Също така жилища. Много жилища. Евтини, но прилични.
— Това е невероятно щедро! — Шпеер беше искрено впечатлен.
— Разбира се. Но колко щедро? Искам да кажа колко ще ми струва?
— Естествено има неизбежни разходи, като начало за строителството. А после и поддръжката, за да продължат да действат.
— Не се тревожи за режийните разноски. Бизнесмените ще дадат своя принос — усмихна се Моралес. — Църквата може да ни предостави учители. Нали винаги приказват за социалната справедливост. Добре, нека тогава изпратят своите свещеници и монахини за учители. Не, искам да кажа колко да построя?