— Ще проуча въпроса.
— Приблизително колко?
— Петдесет милиона плюс-минус… това е сериозна работа.
— Енрике, колко имам?
— Един милиард и двадесет или един и двадесет и пет.
— Правим го!
— Направо нямам думи. Ще дадеш почти половината от своето богатство на хората в Меделин?
— Да.
— Този жест ще те направи най-обичания човек в областта.
— Мислиш ли?
— Да. При подобни обстоятелства всеки, който посмее да каже лоша дума срещу теб тук — той махна по посока на горите и хълмовете, — ще си изкопае сам гроба.
Моралес изпръхтя презрително. Перспективата му хареса.
— Точно така, приятелю. А сега ми кажи как ще го направим.
— Ами ти притежаваш строителна фирма в Испания…
— «Малага строителство». Дребна риба.
— Да, но можем да увеличим нейния капитал. Ще трябва да прехвърля малко парици. След това ще може да направи съвместно предприятие с…
— С фондация «Моралес».
Сега беше ред на Шпеер да го погледне с любопитство.
— Новата ми благотворителна организация. Ще говоря с Де ла Круз и ще я основем. Междувременно ти организирай парите.
— Естествено, но ще трябва да отида в Ню Йорк.
— Върви. И предай моите почитания на Перача.
В четвъртък сутринта Том Клейтън се събуди рано и отиде да потича по брега. Вятърът беше утихнал напълно и слънцето изгряваше в цялото си зимно великолепие. Докато тичаше, вдишвайки дълбоко острата йодна миризма на Атлантическия океан, той отново преговори плановете си. През последните два дни беше провел проучвания по телефона. Един ден щеше да е достатъчен, за да свърши онова, което беше намислил.
Час по-късно, след като взе душ и облече удобни за пътуване дрехи, той заключи къщата, погледа я замислено, а след това тръгна надолу по пътеката, за да занесе багажа си в колата. Рано сутринта движението между Лонг Айлънд и летище «Кенеди» не беше натоварено. Първо се отби в представителството на «Авис», за да върне автомобила, а след това се качи на безплатния автобус до терминала на «Юнайтед», където остави саковете си, преди да хване такси за Манхатън.
Отби се за кратко в офиса на «Суини, Тъли, Макандрюз», откъдето взе копията от завещанията на баща си и дядо си. Прегледа ги много внимателно. Точно както очакваше, в завещанието си Пат Клейтън не споменаваше за сметки в Швейцария. Доволен, Том прибра двата документа в чантата при останалите, които беше взел от къщата. Преди единадесет занесе документите в седалището на Нюйоркското адвокатско сдружение, където подписът на Ричард И. Суини беше заверен с апостили*. След това отиде пеша до федералната сграда и поиска подписите от адвокатското сдружение да бъдат легализирани от Държавния департамент.
[* Апостил — легализиране на документ, освобождаващо от други форми на заверка. — Б.ред.]
В един часа се срещна със сестра си за обяд в «Джино» на «Лексингтън». Том вече беше седнал на запазената за тях маса, когато тя дойде. Както винаги беше елегантна, този път в ново костюмче от «Шанел», и привличаше погледите както на мъжете, така и на жените. Днес повече от всеки друг път Том остана поразен от приликата й с майка им. Точно такава я помнеше. Вероятно причината беше, че сега Теса е на възрастта, на която почина майка им Айлийн.
Поговориха за погребението, след това за половинките си и за децата. Неизбежно разговорът се завъртя около техния баща и Том забеляза, че Теса отбягва да го погледне.
— Нещо ти се върти из главата. — Каза го по-скоро като заключение, отколкото като въпрос.
Теса вдигна очи и след известно колебание кимна.
— Татко споменавал ли ти е за ирландската работа?
— Имаш предвид роднините в Ирландия?
— Да, и това — отговори тя колебливо, но след като Том не реагира, тя продължи. — Имам предвид каузата, борбата, както щеш го наречи.
— От години не е продумвал за това. — Том имаше смътни спомени за разговорите между своите родители и шепненето, когато станеше дума за чичо Шон.
— Той ги мразеше. Знаеш ли това?
— Татко? Да мрази? — Том не успя да скрие изненадата си.
— Страстно — отговори тя с тъга. — Обвиняваше ги… специално чичо Шон, че сме изгубили връзка със старата родина.
— Кога ти е казал това?
Още докато задаваше въпроса, Том изпита вина, осъзнавайки колко егоистично е преследвал само собствените си амбиции и колко малко време и мисли е отделял на своя овдовял баща.
— Когато се върна от пътуването до Ирландия. — За миг очите на Теса овлажняха. — Той дори плака.
Том отпи глътка вино и огледа пълния салон, докато сестра му се успокои. Изглеждаше нелепо: да седиш в моден ресторант в центъра на Ню Йорк и да се разстройваш за шантави древни конфликти на хиляди километри от теб.