Оттогава бяха неразделни и макар Том да си оставаше истински американец въпреки ирландската си кръв и положението си на емигрант, Карълайн беше въплъщение на добре възпитаната англичанка, плод на шест поколения военни, уверена, смела и напълно независима. Когато накрая заведе Том в Глочестършър, за да го запознае със своите родители, първоначално го приеха подозрително, но скоро ледът се стопи и днес старият полковник го посрещаше радостно.
Тази сутрин, докато го возеха от летището за вкъщи, Том още веднъж благодари на щастливата си звезда и се замисли с усмивка, че макар да забелязваше красивите мадами, беше верен на Карълайн вече седем години. Като се има предвид животът му като ерген, това изненадваше всички, които го познаваха от онова време. Облечена небрежно и без грим, леката й момчешка фигура излъчваше уязвимост. Той почувства подтик да я прегърне и защити, като не искаше да си признае, че емоциите му бяха резултат от чувството за вина заради бъркотията, която щеше да причини на всички тях и за която още не можеше да си признае открито.
— За какво си мислиш? — попита тя, забелязвайки леката му усмивка.
— За теб.
— Добре — отговори тя с дяволита усмивка. — Задръж малко!
Когато пристигаха у дома, къщата беше пуста, защото бавачката и децата бяха изпратени малко по-рано в парка. Преди Том да успее да закачи палтото си, Карълайн вече беше поела по стълбите, като се спря само за миг, за да изрита обувките от краката си и да замери съпруга си с джинсите. Поканата й не можеше да бъде по-недвусмислена.
По-късно, докато лежаха върху разбутаното легло, той й разказа за банковата сметка, но дори и тогава не можа да бъде напълно откровен. Не успя да събере сили да каже на Карълайн, че всичките им мечти ще бъдат разбити, защото скоро могат да загубят всичко, което притежават. Още по-малко, че неговата служба, кариера и вероятността някога отново да работи в областта на финансите щяха да се изпарят като дим. Не можеше да признае, че е спекулирал, че незаконно е сключил фючърси* за собствена сметка в нарушение на всички правила, и беше изгубил. Не смееше да каже, че ако не успее бързо да запуши пробойните, затворът може да се окаже съвсем реална възможност.
[* Фючърс — сделка, която представлява договор за покупко-продажба на определено количество чуждестранна валута на точно определена бъдеща дата по предварително уговорен валутен курс. Доставката на валутата се извършва на датата на падежа на сделката. — Б.пр.]
Вместо това поне за момента продължаваше да живее с мечтите.
— Колко са половин милион долара? — попита тя.
Въпреки че Карълайн беше грамотна и можеше да смята, типично английското у нея диктуваше всички чужди валути и дори всемогъщият долар да не предизвикват представа за стойност.
— Около триста и петдесет хиляди — отговори той, добавяйки, сякаш беше прочел мислите й — разбира се, плюс лихвите.
— Значи колко общо? — попита тя развълнувано, изправи се внезапно и се вторачи в Том.
— Не знам — подразни я той и прокара ръка по лявата й гърда. — Половин милион. Един милион. Зависи колко честно са готови да го изиграят швейцарците.
— Чудесно — каза тя радостно и решително. — Щом вземеш парите, ще купим къщата!
Къщата беше имение от осемнадесети век, простряло се на двадесет и шест акра прекрасна земя в Уилтшър. Тя беше легнала на сърцето на Карълайн, която, подобно на всички от своята класа, копнееше за провинцията след единадесет години в ярко осветения Лондон.
— Дядо ти мошеник ли е бил? — попита съзаклятнически, след като въпросът с имението вече беше уреден за нея и тя беше привлечена от представата за колоритните предци на Том.
— Вероятно — отговори той извинително.
— Прекрасно! Във всяко семейство трябва да има дядо мошеник.
— Във вашето има ли? — попита той, развеселен от нейното въодушевление.
— Разбира се! — засмя се тя. — Те са палили и грабили из цялата империя. Как смяташ са забогатели? Понякога — измърмори тя и легна върху му, за да го целуне нежно по устата — се чудя колко наивни можете да бъдете вие американците.
2
Енрике Шпеер измина разстоянието от Меделин до Богота с кола под наем. Оттам взе самолета на ЛАКСА до Коста Рика. Щом пристигна в Сан Хосе, пресече улицата пред терминала на летището и се качи на своя «Ленд роувър», който беше оставил на паркинга.
Шпеер много харесваше родното си място Коста Рика — страната на вечната пролет. Баща му, дребен чиновник в Гестапо, беше избягал в Централна Америка през 1945 г. Пристигнал с малко дрехи и десет златни слитъка в единствения си куфар и започнал отначало. Оженил се за местно момиче, основал дъскорезница и заживял достатъчно заможно, за да изпрати сина си в правния факултет в Мексико сити, а когато завърши, да му купи адвокатска кантора в Сан Хосе. След смъртта си Гюнтер Шпеер остави на сина си къщата, бизнеса с дървен материал и куфар пълен с документи: избеляващи червеникавокафяви снимки на баварски селяни, дълъг разказ на разбираем език за живота в Германия през тридесетте и четиридесетте години на миналия век, оправдание защо е служил на Фюрера и една жлъчна тирада срещу американците, които обвиняваше в най-долно предателство, защото бяха обединили сили със сталинските боклуци, за да смажат надеждите на арийската раса. Той беше оставил на Енрике и един редовен акт за раждане, който удостоверяваше раждането на Гюнтер Йоханес Шпеер във Вилсхофен, Долна Бавария на 23 декември 1913 г.