Естеверис изпрати Дранис да помоли кралицата да го приеме. Сигурен, че ще бъде приет, той бързо тръгна към кралските покои и вървеше по коридорите на двореца с толкова загрижен вид, че никой не посмя да го заговори. Беше разтревожен. Според него Лорн се беше върнал нелегално в Ориал само по една причина — да си отмъсти. Какво ли беше открил вече? За какво точно се подготвяше? Нямаше значение. Лорн представляваше заплаха, която трябваше да бъде унищожена възможно най-скоро. За щастие, той беше уязвим. Неизвестността, на която се бе радвал до този момент и която му бе позволила да действа тайно, вече можеше да се обърне против него. Но трябваше да се вземат незабавни мерки и дори може би драстични, преди Лорн да излезе от тази сянка, в която — ако е необходимо — все още можеше да бъде елиминиран без шум и трясък. Докато ако се върнеше отново на сцената…
Приет след кратко, чисто формално чакане, Естеверис намери кралицата в компанията на принц Алдеран. Кралица Селиан беше тревожно пребледняла и министърът разбра, че широката ѝ усмивка е само привидна. Очите на кралицата блестяха с ужасяващ огън.
— Идвате тъкмо навреме — каза кралицата с престорена радост. — Щях да пратя да ви повикат.
Забелязвайки развеселения вид на Алан, министърът се поклони почтително.
— На вашите услуги, господарке.
— Виждате ли, двамата с принца решихме, че е настъпил моментът да ви разкрием една тайна, в която твърде дълго ви държахме. Но съм убедена, че ще разберете, като научите за какво става дума.
Естеверис се насили да се усмихне и се обърна към Алан, който му каза:
— Лорн е жив.
Министърът прие новината с едно трепване на клепачите. След което погледна кралицата и разбра, че тя се мъчи да запази приличие. Защото и тя, разбира се, току-що беше научила новината от устата на сина си.
И съвършено справедливо беше полудяла от ярост.
Докато Алан говореше с майка си, Лорн вече беше — както се бяха разбрали — напуснал Ориал. Яздеше един кралски змей и летеше на юг към Валанс.
Към Алисия.
Краят на пролетта на 1548 година
Дворецът на Принцовете
Като редуваше преходите почти без да спи, той стигна тайно до Валанс за няколко дни. Беше убеден, че малкото светлина, която още имаше у него и която го пазеше от Тъмнината, светеше единствено за тази, която обичаше, и за свещения спомен, който искаше да запази за нея завинаги.
Във Валанс празнуваха последната вечер от празниците, посветени на Дракона на Седемте морета. Беше полунощ. В Двореца на принцовете имаше великолепен бал и току-що бяха започнали фойерверки, които осветяваха прохладната нощ сред силна врява и ослепителни светлини.
Неподвижна и невярваща, Алисия дьо Лоранс гледаше Лорн. Той стоеше пред нея на малката тераса на Кулата на птиците, където, без да се назове, ѝ беше определил тайна среща.
— Аз съм — каза той. — Аз съм, Лис. Аз… Съжалявам.
Лорн пристъпи напред.
Тя поклати глава и отстъпи, очите ѝ бяха пълни със сълзи.
— Моля те — каза Лорн.
Той протегна ръка към нея.
Разделяха ги три метра, но Алисия направи още една крачка назад и събра ръцете си на гърдите, сякаш за да ги предпази от всякакъв допир.
— Не се страхувай, Лис.
Страх?
Думата я удари и я извади от вцепенението ѝ.
Страх? Не, тя не изпитваше страх.
Но в нея се зараждаше истинска ярост.
— Видях те мъртъв — каза тя с треперещ глас. — Аз… те оплаках…
— Зная.
Тя повиши тон:
— Носих траур за теб. Исках да умра.
— Зная, Лис.
Тя продължи още по-силно:
— Струваше ми се, че ще умра!
— Прости ми. Аз…
Тя изкрещя:
— Целувах ледените ти устни!
Изведнъж се нахвърли върху него, докато в същото време огромни рози избухваха над тях.
— Мръсник! Как можа? Мръсник! Мръсник!
Тя го зашлеви.
Веднъж. Два пъти.
Но при третата плесница Лорн хвана китката ѝ и я притегли към себе си. Тя се покори, силите ѝ изведнъж я напуснаха.