— Значи има привърженици в генералния щаб.
— Да, господарке. При това без нищо да е направил, за да е така.
Кралицата отново се усмихна. Но вместо тържествуваща, усмивката ѝ стана майчинска.
— Алан е такъв — каза тя. — Хората обичат да го следват и му се възхищават. Той ще бъде велик крал.
По-късно, седнала по нощница пред едно огледало, осветявано от две свещи, кралицата решеше дългите си коси. Тази грижа тя не оставяше на никого. За нея това беше ритуал, наследен от детството, както и време да размисли над онова, което бе свършила през деня и което трябваше да направи утре.
Петдесет разресвания с лявата ръка. Петдесет разресвания с дясната ръка.
Неизменно.
Загрижена, кралицата не гледаше отражението си, ръката ѝ по навик насочваше четката в черната коприна на косите ѝ. Дотук всичко се развиваше според нейните планове. Беше пожелала обсадата на Арканте и точно както беше предвидено, тя се превръщаше във военна катастрофа. Обаче завръщането на Лорн я тревожеше. Беше повярвала, че се е отървала от него, а ето че той се завръщаше от мъртвите. И за капак със съучастието на Алан. Доскоро нейният син ѝ беше верен. Да иска да бъде самостоятелен, беше едно, но да се освободи напълно от попечителството ѝ беше съвсем друго. Кралицата не искаше покорен син. Не смяташе да сложи марионетка на трона на Върховното кралство. Но нямаше да позволи на никого да опропасти кралската съдба на Алан — нито на него, нито на някого другиго. И ако днес трябваше да се увери в безупречната лоялност на сина си, за да се осъществи неговата съдба, щеше да бъде така. Смяташе, че има пълното право да го постигне. Беше способна да уреди убийството на човек или да започне война и това не беше най-лошото.
Една тайна врата се отвори и в тихата стая влезе стара жена, облечена в черна рокля. Беше суха и прегърбена, горчива гънка разкривяваше тънката ѝ уста — това беше дойката на кралицата, която никога не беше преставала да ѝ служи с фанатична преданост.
Без да каже дума, тя подаде една бележка.
Кралицата остави четката си, взе бележката, прочете я и невъзмутимо каза:
— Малкият червен салон. След час.
Старата дойка се поклони и излезе през вратата, откъдето бе влязла. А кралицата запали листчето на пламъка на свещта. Остави го да изгори в една чинийка и с нов блясък в очите и тънка усмивка на устните продължи да реши косата си.
В уречения час кралицата влезе през един таен проход в червения салон. Помещението беше потънало в мрак, тихо и изцяло облицовано с тапети от тъмночервена кожа. До прозореца стоеше русокос млад мъж. Беше слаб и елегантен и нямаше трийсет години.
Докато я чакаше, младият мъж погледна към кралицата с очи, които не изразяваха нищо: нито уважение, нито очакване, нито радост, нито неудоволствие. Просто чакаше, слабата светлина от звездите на Мъглявината подчертаваше безизразното му лице. Лице със смущаваща красота, едновременно андрогинна и ледена, подчертана от белег във формата на лунен сърп под лявото око.
Загърната в голямо наметало, чиято яка скриваше лицето ѝ, кралицата отиде при младия мъж до прозореца.
— Провалили сте се, Теас — каза тя без предисловия. — Лорн е все така жив.
— Да, и ние научихме.
— И изобщо не побързахте да дойдете да ми дадете сметка…
— Трябваше да проучим нещата. Но да не би да съм ви липсвал, госпожо? — попита младият мъж, като се усмихваше студено.
Кралицата не обърна внимание на забележката.
Теас беше убиец. Обладан от Тъмнината, той принадлежеше към загадъчните Ардат ен Освехир — Синовете на Освехир. Но пред нея се появяваше без маската си от изящно изработена кожа. Привилегия, но опасна привилегия.
— Как е могло да се случи?
— Вие пожелахте той да страда. Един удар с меч щеше да е достатъчен. Всичко щеше да е свършило, но вие искахте той да гледа как умира.
Кралицата не отдаде никакво значение на упрека.
— Не мислех да искам от вас невъзможното — каза тя. — За обикновените убийства има обикновени убийци. И те са цял легион.
Горделивост.
Това беше единственото човешко чувство, което Теас все още изпитваше. Следователно — единствената му слабост. Той се въздържа и каза:
— Казват, че една жена е спасила Лорн от пламъците.
— Дъщерята на Вард. Наерис.
— Намерила Лорн прикован към една пейка. Отишла да потърси клещи в ковачницата, чиято врата била затворена. Разбила тази врата и се върнала в обхванатата от пламъци кула. Освободила Лорн. И след това му помогнала да излезе. Като почти го носела…