— Е, и?
— Ние не вярваме на това.
— Това дали вярвате, или не, нищо не променя. Защото Лорн е съвършено жив, нали?
— Жив е. За момента.
Кралицата се вгледа в убиеца.
— Не — каза тя. — Вече е твърде късно да убиете Лорн. Миналата година това можеше да мине за отмъщение на Иргаард, но не и сега. Сега това би било грешка. Освен това днес ме притесняват много други неща. Ще се погрижа за Лорн по-късно, ако е необходимо. Всъщност дори ми се струва, че скоро бих могла да го използвам за моите цели…
Теас я погледна все така безизразно.
— Ние не се проваляме — каза той. — Ние никога не се проваляме.
Кралицата заяви властно:
— Повтарям ви, че искам Лорн жив.
— Невъзможно.
— Това е заповед!
Убиецът не отговори. Като мислеше, че е била достатъчно добре разбрана, кралицата каза в заключение:
— Добре. Все пак, бъдете готови. Може би скоро ще имам нужда от вас за една съвсем различна работа.
Теас кимна, но ако тя се надяваше, че с тези думи го отпраща, се излъга.
Той чакаше.
— Е, и? — каза кралицата.
— Нищо ли не забравяте?
Тонът на кралицата стана унищожителен:
— Моля да ме извините?
— Не забравяте ли нещо, кралице моя?
Фамилиарността, с която младият мъж се беше обърнал към нея, накара погледът ѝ да пламне. Тя се изпъна и високомерно каза:
— Забравяте ли с кого…?
Не можа да довърши.
С ръка, облечена в ръкавица от фина кожа, убиецът я хвана за тила. Тя млъкна, по тялото ѝ пробяга тръпка, която я наелектризира.
Нищо не можеше да направи.
Всеки път се повтаряше едно и също.
Внезапно той я принуди да се прилепи към него. Със затворени очи и треперещи устни тя сподави вика си, но се остави в ръцете му. Той я притисна към себе си, без да отпуска хватката си. В гърлото на кралицата замря една почти болезнена въздишка, в това време дишането ѝ се учестяваше, тя се задъха.
Отпусна глава назад и зачака.
Известно време той я гледаше с поглед, блеснал от задоволство и горделивост.
— Сега — прошепна той.
Все така със затворени очи кралицата отвърза колана на единствената си дреха: голямото черно наметало се свлече в краката ѝ и тя остана гола. После, разтреперана, тя поднесе устните си за целувка, но убиецът предпочете да я натисне леко за раменете.
Кралицата застана на колене.
Лятото на 1548 година
Обсадата на Арканте
Отново командвана от рицаря Лорн, Черната гвардия замина с армията на Върховното кралство за обсадата на Белия Арканте.
По онова време тя беше по-многобройна и по-силна от когато и да било и се стремеше единствено да се отличи и да си възвърне цялата слава. Но седмиците минаваха, а тя не участваше в нито един щурм, в нито една битка.
Двамата конници спряха един до друг на хребета и за миг останаха мълчаливи. От мястото, където стояха, Арканте и околностите му се разстилаха пред погледа им на все още колебливата светлина на ранното утро. Величествена гледка. Първо се виждаше река Андор, чието бавно и мощно течение се простираше от огромната ѝ делта чак до хоризонта, по бреговете ѝ още се стелеше мъгла. После идваше Арканте — красив и бял, построен на остров насред реката и по бреговете от едната и от другата му страна, добре защитен от своите крепостни стени, ровове и укрепления, стърчащи отвън като гигантски каменни стрели. Там беше и обсадният лагер с калните му траншеи, с неговите кули, високи огради и ровове, палатките и влажните бункери, батареите на оръдията и бойните машини, наполовина скрити в земята.
За да разсее скуката си, принц Алдеран идваше тук всяка сутрин, когато не валеше, и понякога прекарваше по цели часове да наблюдава и размишлява, да измисля стратегии, за които знаеше, че са безполезни. Този ден Лорн беше дошъл с него, облечен в черната ризница на ониксовите гвардейци, носеше тъмните си очила и пръстена си на Пръв рицар на Кралството.
— Все така впечатляващо — каза той.
— Нали? Би трябвало някой художник или график да улови всичко това.
— Съмнявам се, че тази обсада ще допринесе особено за славата на Върховното кралство.
— Ще стане, ако Арканте падне.
— Още ли го вярваш?