Алан вдигна рамене.
— Налага се.
Бойни кораби, завързани с вериги, преграждаха Андор в горния и в долния край на града. Предназначението им беше да не допуснат Арканте да се снабдява с храна по реката. През деня веригите им спираха големите кораби, а оръдията им отблъскваха малките. През нощта задачата им беше по-тежка и въпреки постовете, патрулиращите лодки и плаващите фенери, които осветяваха Андор, малки лодки и плувци успяваха да преминат. Тази неподвижна флота за миг привлече погледа на Лорн. Повечето от корабите бяха под флага на Върховното кралство. Други принадлежаха на Ансгорн и Лорн трябваше да направи усилие, за да прогони Алисия от мислите си. Тя щеше да се омъжи за херцога на Ансгорн през есента и той така и не успяваше да приеме тази мисъл.
Далеч от тревогите на Лорн, Алан посочи с пръст по посока на три редута и каза:
— Ето там може да се реши всичко.
Лорн съсредоточи вниманието си върху това, което принцът му сочеше.
— Змиите?
— Да. Убеден съм, че с едно добре подготвено и добре проведено нападение…
Не довърши, погледът му беше замечтан.
Змиите представляваха три редута. Един главен в центъра — Голямата змия, и два по-малки встрани от него — Малките змии. Те представляваха главното отбранително укрепление, изградено пред крепостните стени, с които се свързваше — според шпионите — чрез един или няколко тунела, минаващи под пълните с вода ровове на Арканте. Самите редути бяха свързани помежду си с няколко свода, осеяни с бойници, а може би и с други тунели, за чието съществуване шпионите на Върховното кралство само подозираха. Изкопи, насипи и редици от наклонени колове пазеха Змиите, които освен това така бяха изградени, че да могат да поемат нападенията под кръстосан огън.
Алан подаде на Лорн далекоглед.
— Хубаво погледни — каза той.
Лорн махна очилата си и като долепи око до далекогледа, започна внимателно да разглежда Змиите.
— Е? — попита Алан. — Какво виждаш?
— Няма много хора — каза Лорн и върна далекогледа на Алан.
— Именно! Обзалагам се, че аркантците до такава степен се доверяват на Змиите, че не ги защитават толкова добре, колкото би трябвало.
— Рискован облог. Може би войските са скрити вътре. А дори и да не е така, други могат да дойдат много бързо от стените през тунелите.
— Ето защо става толкова важно да превземем мястото по възможно най-бързия начин. Достатъчна ще е една изненадваща атака и един пробив, за да…
— Пробив? И кой ще го направи този пробив?
— В този момент сапьорите прокопават тайна галерия към Голямата змия. Ако успеят да стигнат до нея, ще могат да сложат мини и ние ще можем да взривим тези мини точно преди да започнем нападението. И ето така се получава пробив.
Заинтригуван, Лорн се вгледа в линиите на Върховното кралство близо до Змиите и прецени голото пространство, което ги разделяше.
— Откъде тръгва подземната галерия?
— От онзи бункер там, между двете кули.
— А откога копаят сапьорите?
— Две седмици. Дъждът и принудата да работят в пълна тайна не им улесняват нещата, но инженерът, който отговаря за работата, ми каза, че са прокопали една трета от необходимото.
— Това не е малко. Какво казва Ирдел?
— Той не е информиран.
— Какво? Започнал си всичко това без неговото разрешение?
Погледът на Алан остана прикован в Змиите.
— Не съм казал, че възнамерявам да взривя мините и да дам заповед за нападение на своя глава. Но предпочитам да изчакам да дойде подходящият момент, за да му обясня моя план. Тогава той ще реши.
— Ще излезе, че му извиваш ръцете…
— В името на Божествените, Лорн! — ядоса се Алан. — Смяташ ли, че можем да победим в тази обсада, без да проявим дързост? А мислиш ли, че брат ми е способен на дързост? Ако не предприема нещо, зимата ще дойде, а ние все така ще сме си тук! Искаш ли да знаеш какво мисля? Ирдел не иска да води тази обсада. Никога не я е искал. И все още се надява на мирен изход от конфликта, който ни изправя срещу Арканте. И затова протака. Заповядва да копаят траншеи тук, да издигат прегради там. Прави план след план с генералите си. И разбира се, грижливо ме държи настрана.
Изненадан от този изблик на гняв, Лорн млъкна.
Зачака.
Алан се успокои и искрено разкаян рече:
— Прости ми, че се увлякох. Но вече не издържам да стоя тук и нищо да не правя.
Лорн забеляза, че ръцете на Алан леко трепереха.
— Разбирам те — каза той. — Аз също умирам от скука. Но брат ти е предпазлив генерал и това не е непременно лошо. Обсадата винаги е нещо продължително. Изучавал си същите текстове като мен. Знаеш, че повече градове са паднали с търпение, отколкото с насилие.