— Не знаем кои са точно, но очевидно тези конници са дисциплинирани и закалени бойци. Ползват се с подкрепата на населението и може би дори имат съмишленици в нашия лагер. Освен това познават съвършено местността.
Лорн кимна в знак на съгласие.
— Какво очаквате от мен? — попита той.
— Искам вие и вашите ониксови гвардейци да проследите тези конници и да направите така, че да не са в състояние да вредят. Никой от ударите, които ни нанасят, не е смъртоносен, но хиляди убождания с игла могат да убият лъв. А сто могат да го подлудят.
Отново валеше, когато Лорн излезе от палатката на командването. Въздъхна, сложи си качулката и ругаеше наум, докато отиваше да вземе коня си. Тези непрестанни дъждове бяха необичайни за сезона. Може би това беше само някакъв каприз на небето, но някои започваха да виждат в тях знак, че Божествените дракони не одобряват обсадата на Арканте и Лорн почти беше съгласен с тях.
Както се бяха разбрали, Лорн намери Алан в лагера на Черната гвардия.
Черните гвардейци се бяха разположили в периферията на линиите на Върховното кралство, в една извивка, очертана от големи скали в подножието на стръмен склон. С реквизирано дърво бяха построили заслони, бараки и конюшни. Дори портал затваряше входа между скалите. Цветовете на Черната гвардия се вееха на един пилон под цветовете на Върховния крал, когото Лорн представляваше в качеството си на Пръв рицар на Кралството.
Под един навес Алан разговаряше с неколцина ониксови гвардейци, сред които и Вард, седнали около една маса. Чувстваше се в свои води и разговорът, който вървеше задушевно, прекъсна, когато Лорн се приближи. Това не се случваше за първи път. Всъщност откакто се беше върнал, на Лорн често му се беше случвало да има усещането, че Алан се чувства повече на място сред черните гвардейци от него. Йерас и Логан се бяха върнали на служба. Но заедно с Вард, те бяха единствените, които Лорн беше наел. Единствените, които познаваше. Всички останали бяха подбрани от Алан. И макар никой от тях с нищо да не беше показал, че оспорва неговата власт, Лорн знаеше, че трябва да се утвърди, да се наложи като техен истински шеф. Трябваше отново да си върне своята Ониксова гвардия и проследяването на Призраците беше тъкмо удобният случай.
— Е? — попита Алан, докато Лорн прекрачваше пейката, за да седне, и прие чашата, която Вард му подаде.
Лорн отпи глътка вино с мед, преди да обясни с няколко думи мисията, която Ирдел току-що му беше поверил.
— Най-накрая една добра новина! — зарадва се Вард.
Лорн се обърна към двамата ониксови гвардейци, които беше заварил на масата заедно с Алан и Вард. Единият беше младият, блестящ Древис. Другият се казваше Горланс — богат и високомерен благородник, когото Лорн подозираше, че се е присъединил към Черната гвардия не воден от идеал, а от амбиции. Каза им:
— Съберете всички в плевнята и не казвайте нищо за това, което чухте сега. Ще направя съобщение.
— На вашите заповеди — каза Древис.
Двамата черни гвардейци тръгнаха.
— Горланс няма да си сдържи езика — каза Вард полугласно.
Без да отговори, Лорн погледна подир Горланс, който се отдалечаваше към бараките под дъжда.
— Горланс не е най-добрият от мъжете — съгласи се Алан. — Но е изключителен боец. И двамата ще сте щастливи да е до вас при следващата битка — остави чашата си. — Кога тръгвате?
— Утре — отвърна Лорн. — Но аз си мислех, че би могъл да дойдеш с нас.
— Аз? Защо?
— Първо, защото умираш от скука и да напуснеш тоя кален лагер за известно време ще ти се отрази много добре. После, защото твоят тунел може да бъде прокопан и без теб. И накрая, защото познаваш моите хора по-добре от мен.
— Именно. Казвах си, че май прекалено много се задържам тук. Понякога имам чувството, че все едно ходя при годеницата ти…
Лорн се усмихна.
— Ти добре си се погрижил за нея, докато ме нямаше и винаги ще съм ти признателен за това. И пак ти казвам, Алан, ела с нас. Ониксовата гвардия все още се нуждае от помощта ти.
Лорн и Алан се ръкуваха топло.
— Добре — каза Алан. — С вас съм. Но ми позволи да кажа на Ирдел.
— Разбира се.
— Тунел ли? — учуди се Вард, след като помисли малко.
Тази нощ в своите покои Исандра Аркантска беше събудена от ръка, която леко галеше косите ѝ. Отвори очи и леко подскочи, когато на светлината на свещта, горяща до леглото, видя лицето на Лукас, наведено над нея. С още влажни коси младият мъж нежно ѝ се усмихваше. Погледът му бе по-влюбен от когато и да било.