— Лукас! — прошепна Исандра. — Но ти какво…?
Той я прекъсна с целувка, на която тя отвърна, като веднага му се отдаде. После лекичко го отблъсна и попита:
— Какво правиш тук?
— Опитвам се да те целуна. И това е само началото.
— Бъди сериозен!
Не се бяха виждали от началото на обсадата, когато Лукас дискретно напусна Арканте, за да оглави отряд конници. Оттогава насетне непрекъснато нападаше войските на Върховното кралство зад техните линии, като удряше бързо и силно, после изчезваше и нападаше на друго място — няколко дни по-късно, — там, където не го очакваха.
Той се усмихна и отново я целуна, този път по-настойчиво.
Тогава Исандра забеляза, че косата му е мокра.
— Дошъл си с плуване!
— Отлично упражнение. И по същия начин ще трябва да си ида преди слънцето да изгрее.
— Това е лудост!
— Толкова ми липсваше.
Исандра почувства как я обля топлина, понесе я приятно усещане. Младостта, пламът и любовта на Лукас винаги побеждаваха съпротивата ѝ. Беше още по-болезнено, защото той я обичаше, тя го знаеше много добре, нея, която беше на четирийсет години и повече нямаше да обича.
— Не искам да правиш така заради мен! — каза тя с лек укор. — Много е опасно! Обещай ми, че ням…
Разбра, че става смешна и млъкна.
Той продължаваше да се усмихва.
— Исандра…
— Да?
— Имаме само два часа.
Лятото на 1548 година
Ансгорн
И макар да обичаше Лорн, макар да разбра, че бе обичана от него, тя го отблъсна, защото беше обещана на херцог Ериан и замина при него в Ансгорн.
Беше първият ѝ ден в Ансгорн.
От прозореца си Алисия гледаше пристанището, където стоеше на котва корабът, който я бе довел тук. Морето се простираше докъдето поглед стига, чак до един неспокоен хоризонт, помрачен от далечна буря. Силен вятър духаше отвън и развяваше пердетата.
— Госпожо?
Алисия позна гласа на една от прислужниците, оставени на нейно разположение, и не се обърна.
— Какво има?
— Граф Форланд ви моли да го приемете.
— Нека влезе.
Алисия изтри сълзите си, съвзе се и се обърна към вратата, когато Форланд влезе.
— Добър вечер, госпожо. Не бих искал да се натрапвам…
— Не се натрапвате, графе.
— Зная, че сте пожелали да останете сама за известно време.
— Няма нищо.
Форланд се приближи.
— Идвам да се уверя, че нищо не ви липсва, госпожо.
— Много мило.
— Всичко ли е както вие желаете?
— Да — излъга Алисия. — Благодаря.
— Покоите ви? Гардеробът ви и новите ви бижута?
— Херцогът е много щедър. Нямам търпение лично да му благодаря.
— А вашите придворни дами и госпожици бяха ли ви представени?
— Да, графе. И не се съмнявам, че ще се разбираме много добре, когато се опознаем.
Новият живот на Алисия започваше.
Разбира се, той беше започнал в деня, когато във Валанс Алисия се беше сгодила за херцог Ериан чрез пълномощие. Но до този момент тя винаги бе била заобиколена от близките си и бе живяла в позната обстановка. Сега вече беше на друго място. Макар че бракът ѝ с херцог Ериан щеше да бъде отпразнуван чак през есента, още отсега трябваше да се облича, да прави косата си и да се натъкмява според модата и обичаите в Ансгорн. Дамите и господата от Сарм, които я бяха придружили дотук, щяха да отплават на следващия ден. Колкото до Ейлин, тя щеше да придружи Алисия до столицата, но в крайна сметка и тя щеше да се върне във Върховното кралство. Алисия дьо Лоранс трябваше да се подготви да стане — сама — Алисия, херцогиня на Ансгорн.
Форланд и Алисия, застанали един до друг, се обърнаха към морето.
За миг останаха мълчаливи, после графът, след известно колебание, каза:
— Представям си до каква степен всичко това е изпитание за вас. Съжалявам. И искам единствено да съм ви полезен и приятен.
Полезен и приятен.
Алисия се усмихна нежно, като си мислеше, че Форланд през цялото време не беше преставал да е именно такъв. Дори след нощта, която беше прекарала с Лорн и внезапно се беше отдръпнала. Форланд се беше направил, че нищо не забелязва. Поведението му с нищо не се бе променило и беше останал към нея същият почтителен и предвидлив благородник. Знаеше, че той я обича, беше по-млада от него само с няколко години, а щеше да стане негова мащеха. Но знаеше също така, че той беше мъж на честта и верен син. Форланд винаги щеше да я обича тайно — от уважение към нея и към собствения си баща. Как беше могла да си играе с мисълта за тази забранена любов? Не беше сигурна, че знае отговора и не можеше да познае онази, която беше преди, когато живееше в плен на един свят, в който Лорн вече го нямаше.