— Призраците са нападнали керван от няколко каруци на десет левги оттук. За пореден път засадата е била подготвена изрядно.
— Някой друг би могъл да приеме, че това не е отлична новина — възрази Лорн.
— Знам, знам — отвърна Алан, без да се обиди. — Но този път вместо да изчезнат в галоп, както правят обикновено, нашите приятели са тръгнали с каруца, натоварена с храна. Хляб, вино, сушено месо, сирене…
— Искаш да кажеш…?
— … че се движат бавно и лесно можем да проследим дирите им? Да, точно това искам да кажа. Оставих двамина от момчетата там, за да проследят следата, докато е още прясна.
Неколцина гвардейци показаха въодушевлението си. Лорн знаеше, че хората му се нуждаеха от добра новина, но не можеше да се сдържи и продължи да е скептичен. Размени поглед с Вард, който каза:
— Това ми се струва прекалено хубаво, за да е вярно…
— Всеки в крайна сметка прави грешка — възрази Алан. — Тази е първата, която Призраците допускат. От нас зависи да е последната!
Горланс, който се числеше към конниците под командването на Алан, излезе напред и застана до него.
— Ние мислим, че всичките ни маневри през последните седмици не са били напразни — каза той. — Попречили са на противниците ни да си набавят храна. Ние държим положението. Така че не са имали друг избор, освен да откраднат тази каруца.
— Това е първият път, когато Призраците нападат керван с храни — добави Алан. — Не може да е случайно.
Лорн помисли, после се съгласи.
— Вард — каза той, — тръгваме на зазоряване.
Все още беше съвсем тъмно.
Застанал в края на една горичка, Лукас гледаше в далечината и стискаше в шепата си сребърен пръстен, който Исандра му бе подарила. Мислеше за нея, безпокоеше се както винаги човек се притеснява, когато мисли за тези, които обича и са далеч. Тя му липсваше. Искаше му се да може да я вземе в прегръдките си и да усети, че тя се чувства добре. Искаше му се да може да ѝ каже, че я обича. Знаеше, че тя беше преживяла много и гледаше на неговата абсолютна любов като на младежка лудост. Но това не го интересуваше и той не беше способен да я обича другояче.
Някой се доближи до него отзад, като вдигна повече шум от необходимото.
— Аз съм — обади се Горлен.
— Всичко наред ли е? — попита Лукас.
— Да. Но вие нищо не хапнахте цял ден, господарю Лукас.
Лукас видя, че неговият оръженосец — мъж на около трийсетина години, набит, който куцаше след едно счупване на крака — му подава паница с димящо рагу, в която беше сложена лъжица.
— Благодаря — каза той и взе топлата паница.
Не беше гладен, но искаше да достави удоволствие на Горлен. Знаеше, че оръженосецът почита Господарката на Арканте като богиня и че тя го беше накарала да обещае, че ще се грижи всячески за него — Лукас. Да откаже паницата означаваше да попречи на Горлен да изпълни дълг, който за него беше свещен, и да обрече тази простичка душа на тревоги и угризения.
Лукас седна на един дънер, за да му е по-удобно, и изяде няколко лъжици.
— Хубаво ли е? — попита Горлен.
— Да. Благодаря.
— Е, сега вече съм доволен.
И широко усмихнат, оръженосецът остана до него.
Мълчалив.
— Нещо не е наред ли, Горлен? — попита Лукас след малко.
— Изглежда, че им залагаме капан. Вярно ли е?
Лукас остави паницата, която все още беше наполовина пълна, на дънера до себе си.
— Вярно е — каза той.
— И вие мислите, че войниците на Върховното кралство… — Горлен замълча, за да се изплюе на земята. — Мислите, че те ще се хванат в капана, така ли, господарю Лукас?
Обърнат към хоризонта, Лукас се усмихна поверително.
— Вече двайсет дни как обикалят полята напразно. Двайсет дни как им се изплъзваме и ги правим за смях. Повярвай ми, Горлен, няма да издържат на изкушението да ни хванат.
По заповед на Лорн ониксовите гвардейци в пълен състав вдигнаха лагера на зазоряване и яздейки бързо, сутринта пристигнаха на мястото на засадата, която Призраците наскоро бяха устроили на скромен обоз от три каруци и десет войника. Една преобърната каруца лежеше в канавката и тук-там по земята можеха да се видят следи от кръв, но иначе нищо не свидетелстваше за битката, която се беше случила тук. И най-вече нищо не свидетелстваше за нейната жестокост.
— Колко са били аркантците? — попита Лорн, без да слиза от коня.
— Двайсет конника — отговори Алан, който предишната вечер беше успял да разпита един оцелял. — Нашите не са имали никакъв шанс. Петима мъртви и трима ранени, единият от които е бил в такова състояние, че без съмнение не е видял изгряването на новия ден.