— Къде са били откарани ранените?
— В най-близкото село.
— Където никой, разбира се, не се е затичал да им помогне.
Алан вдигна рамене.
— Мога да си представя. Но ако са искали, Призраците са можели да не оставят нито един жив.
— Те не убиват без нужда — каза Вард.
— Накъде са тръгнали? — попита Лорн.
— Натам — отвърна Йерас, който — без дори да слиза от коня — без никаква трудност разчиташе следите по земята. — На изток. Дошли са от север, но после са тръгнали на изток.
— Да вървим.
Забавени от откраднатата каруца с храна, която не им позволяваше да вървят напряко през полята, аркантците бяха поели по пътя, по който и черните гвардейци се впуснаха по следите им. Предишната вечер Алан не беше отишъл по-далече и когато тръгна към Лорн и Вард, беше натоварил двама от своите хора да проследят следите на аркантските конници докато са още пресни. След два часа бързо препускане намериха единия от мъжете, който ги чакаше, седнал до коня си, на бордюра на пътя.
Беше Беор.
— Аркантците се разделиха на четвърт левга оттук — каза той. — Каруцата и неколцина конници поеха по една пътека на север. Другите продължиха по пътя. С Емрин решихме той да следва каруцата, а аз — конниците. Но вече се беше стъмнило напълно и трябваше да изчакаме да съмне. Продължихме да ги следим, веднага щом се развидели, всеки по своя път.
— Но бързо сте изгубили следата на конниците — досети се Йерас. — Вероятно поради някакъв мост или брод.
Като опитен разузнавач, той яздеше начело на отряда на Лорн.
— Точно така — каза Беор. — Заради един брод.
Обясни, че три лангрийски левги по-нататък пътят минавал през поток и конниците се възползвали от него, за да напуснат пътя. Но дали бяха продължили нагоре или надолу по потока? Тъй като не можеше да знае със сигурност, Беор беше предпочел да се върне назад.
Йерас се обърна към Лорн.
— Класическо — обясни той. — Аркантците са се опитали да ни заблудят. Конниците, които са продължили по пътя, е трябвало да отвлекат вниманието ни от действителния път, по който е тръгнала каруцата. За тях това са няколко спечелени часа.
Като се обърна отново към Беор, който яхваше коня си, Йерас добави:
— Бъдете сигурен, че конниците, които сте последвали до потока, вече са се присъединили към каруцата на място, определено предварително.
— Следователно са знаели, че сме зад тях — каза Вард.
— Или най-малкото го подозират — уточни Алан.
— Те са предпазливи — каза Лорн. — Но това няма да е достатъчно да ги спаси.
Вдигна ръка и даде сигнал за тръгване.
Малко по-далеч Беор посочи мястото, където каруцата се беше отклонила от пътя. Скрита сред гъсти храсти, оттам тръгваше пътека и нищо, освен един прекършен клон и няколко отместени камъка, не сочеше, че някой скоро е минал по нея. Конници, препускащи достатъчно бързо, дори можеше и да не я забележат.
Лорн изпрати Йерас да разузнае напред, преди да поеме по пътеката начело на своите хора, чиято колона се простря в сянката на гъстата растителност. Ониксовите гвардейци навлязоха в област, останала дива, на няколко левги от най-близката ферма. Пътеката не беше поддържана, но по нея можеха да минат конници, като от време на време трябваше да слизат от конете. Обаче беше очевидно, че тук каруца трудно можеше да мине. При това бавно. Дори да вървяха пеша, всеки час приближаваше черните гвардейци до онези, които преследваха. Минаха през малка горичка, където аркантците бяха прекарали нощта, спряха, за да огледат каквото беше останало от бивака, и продължиха пътя си, убедени, че се приближават до целта.
Вече се смрачаваше, когато настигнаха Йерас и Ландрис — гвардеецът, който беше проследил каруцата, докато Беор следеше конниците. Двамата мъже се намираха в началото на гората, в която продължаваше пътеката.
— Ландрис е проследил каруцата дотук — каза Йерас. — Но вместо да се лута сам из гората, е предпочел да ни изчака тук.
— Много добре сте направили, Ландрис — каза Лорн.
— Малко по-нататък има полянка — посочи Ландрис. — Отлична е за лагер.
— Йерас?
— Това е и моето мнение, рицарю.
— Тогава ще направим така. Покажете ни пътя.
Нападнаха ги още по първа стража, докато привършваха с грижите за конете и се готвеха да хапнат пушена сланина, сушени плодове и корав хляб, тъй като Лорн беше забранил да палят огньове. Аркантците отстраниха постовите и в същото време хвърлиха гранати на полянката. Ониксовите гвардейци едва имаха време да видят как се търкулнаха в тревата. Избухнаха веднага. Отекнаха оглушителни детонации, които изплашиха конете. Горящи железни отломки свистяха във въздуха и се забиваха в кората на дърветата, като по пътя си покосяваха хората. Настана паника. С меч в ръка Лорн видя как Вард беше ранен в рамото и падна. Една граната избухна във въздуха пред него и го заслепи. Объркан, с ръка на очите, той се олюля. Други гранати избухваха около него сред оглушителен шум от крясъци и стенания. Все така заслепен, Лорн почувства изгаряне по челото, преди някой бързо да го повали на земята. Искаше да се отбранява, но Алан, легнал върху него, го държеше здраво.