— Стой легнал, по дяволите! Ще те убият!
Още няколко гранати избухнаха, Лорн ги чуваше как заглъхват и стават все по-далечни.
Нямаше сили.
Изгуби съзнание.
Когато се съвзе, на очите му имаше превръзка.
Изправи се с усилие, седна, почувства ужасна болка в главата и трябваше да изчака болката да се поуспокои, за да махне превръзката.
Някаква ръка искаше да спре неговата.
— Рицарю, не зная дали…
Лорн я бутна. Като свали внимателно превръзката, видя Ройс, който се беше навел над него.
— Избягвайте резките движения — посъветва ониксовият гвардеец.
После извика силно:
— Рицарят се свести!
Все още беше тъмно, голям огън гореше насред полянката. На неговата топлина и светлина черните гвардейци мълчаливо се грижеха за ранените. Встрани бяха положени няколко тела, покрити с одеяла. Под дърветата бдяха часови. Въздухът миришеше на изгорял барут.
— Как се чувстваш? — попита Алан, като се приближи.
Лорн му протегна ръка, за да му помогне да се изправи и леко се олюля, когато стъпи на крака.
— Леко — каза Алан като го държеше. — Едно парче те удари по главата. Само се плъзна по дървената ти глава, така че ти направо му се изплъзна.
Лорн присви клепачи, пое си дълбоко въздух и погледът му се избистри. Вече се държеше по-здраво на краката си и можеше да мине и без помощта на Алан.
— Каква е равносметката? — попита той.
— Старият ще ни каже.
И наистина Вард се приближаваше с превързана ръка. Видът му беше мрачен, а погледът уморен.
— Петима мъртви — каза той. — И деветима ранени, като трима от тях може и да не оцелеят.
Лорн изруга: само половината от наличните му хора бяха невредими. Въпреки това не изпитваше никаква мъка за ранените и мъртвите, никакво съчувствие към едните или към близките на другите. Обаче беснееше, че е бил измамен и победен. И не можеше да си прости, че просто се беше свлякъл насред бойното поле — непотребен и жалък като играчка в ръцете на пиян кукловод, преди Алан вероятно да му спаси живота, като го задържа легнал на земята.
— Изпратих Йерас и неколцина други подир конете ни — каза Алан. — Ще сме късметлии, ако успеят да върнат четири-пет. Ще можем да впрегнем в тях носилките с най-тежко ранените. Другите ще трябва да вървят пеш.
— Или пък изпращаме вестители и чакаме тук подкрепления, като се грижим за нашите колкото можем. Не съм сигурен, че можем да пренесем Врент.
Вард и Алан се обърнаха към Лорн в очакване на неговото решение. Но той не отговаряше. Наблюдаваше полянката и със стиснати юмруци преживяваше отново нападението.
— Ако искаха — каза той с отсъстващ вид, — можеха да ни нападнат, след като хвърлиха гранатите.
Алан и Вард се спогледаха смутено.
— Сигурно щяха да ни избият до крак — добави Лорн. — Защо тогава не го направиха?
— Защото щяха да изгубят хора — каза Вард. — Разполагат с ограничен брой хора. Те са само двайсетина и не са в състояние да доведат подкрепления.
— Няма значение, всички ние щяхме да сме заловени или убити — каза Алан.
— И ще ги накараме да съжаляват, че не стана така — обеща Лорн, като разтриваше дланта на белязаната си от Тъмнината ръка.
На другата сутрин от височината на едно дърво, което се извисяваше над останалите корони, един мъж видя как черните гвардейци напуснаха гората. Повечето бяха на крак. Някои куцаха, подкрепяни от другарите си. Няколко коня теглеха носилки и носеха на гърба си безжизнени тела, увити в одеяла.
Мъжът гледаше съчувствено как колоната се изтегля, после бързо слезе от дървото. Усмихваше се, забързан да се върне при другарите си и да потвърди хубавата новина пред рицаря Лукас.