Лорн продължаваше да е нащрек и забеляза, че броят на любопитните около огъня се увеличава. Повечето бяха войници. Но имаше и неколцина представители на онзи пъстър народ, който винаги придружава армиите на война — готвачки, занаятчии, перачки, слуги, полеви свещеници, деца, просяци, проститутки. Загрижен за сигурността на Алан, Лорн се разтревожи. Образуваше се множество. Привлечени от мълвата, последните пристигнали стояха в сянката и трябваше да протягат врат или да се покатерят на високо, за да видят. На Лорн това не му харесваше. Достатъчно беше някой превъзбуден или пиян да се опита да посегне на принца и положението щеше да излезе извън контрол.
— Може би трябва да си вървим — прошепна Лорн.
— Всичко е наред. По-скоро се наслади на този миг — отвърна му Алан, като му подаде общата манерка.
Лорн се поколеба, после надигна манерката и отхвърли глава назад, за да пие от струята.
— За хубавата среща! — извика Алан и сръга Лорн на шега.
Лорн се задави и се поля, като предизвика всеобщия смях на присъстващите. Алан също се смееше, толкова чистосърдечно, че Лорн не можа да му се разсърди. Като добър играч той си обърса брадичката и се направи, че ще наплюе Алан, който се направи, че се крие зад един възхитен войник. Но Лорн не изпълни заплахата си, а подаде манерката на съседа си, в това време Алан продължи разказа си — едва започнат — за похода на Ониксовата гвардия срещу Призраците.
Докато го гледаше как завладява слушателите си, Лорн си каза, че Алан беше прав и не рискуваше нищо тук и тази вечер. И като се замислиш, най-изненадващото не беше това, че за Алан беше естествено да прекара известно време сред войниците си. А това, че те гледаха на него като на другар. Дължеше се на необикновената симпатия, която внушаваше, на топлината, която се излъчваше от него, и на онази смесица от скромност и непринуденост, която караше хората да вярват, че не се взема за това, което е: принц. Лорн знаеше, че Алан се чувства еднакво добре както с обикновените хорица, така и с могъщите. Но винаги се изумяваше, когато виждаше до каква степен както могъщите, така и обикновените хора се чувстваха добре с него, стига той да поискаше.
Не, наистина Алан нищо не рискуваше сред тези хора.
Напротив, всички в този миг щяха да дадат живота си без да се поколебаят, за да го защитят и пазят. Алан беше повече от популярен. Обичаха го и Лорн — докато го гледаше със смесица от възхищение и очарование как се смее и разговаря с тези войници, които сякаш познаваше отдавна — с изненада установи, че си мисли какъв велик крал щеше да бъде той.
Беше един часа след полунощ, когато стигнаха до палатката на Алан. Лорн беше уморен и нямаше търпение да се добере до лагера на Ониксовата гвардия. На Алан обаче не му се спеше. Беше леко пийнал, но доброто му настроение се дължеше не толкова на виното, колкото на хубавото време, което беше прекарал с обикновените войници. Но рамото го болеше. Знаеше, че няма да заспи, без да притъпи болката.
— Какво ще кажеш за една последна чаша?
— Ще кажа, че ще е в повече.
— Само една. Колкото да отмием вкуса на джибри от лошото вино, което пихме досега.
— Не, благодаря.
— Както желаеш…
Алан изглеждаше разочарован и за миг Лорн отново видя капризното момче, с което беше израсъл.
Усмихна се.
— Лека нощ, Алан.
Лорн вече правеше знак на един от конярите да му доведе кон, когато Одрик, който беше изчакал завръщането на господаря си, се показа на прага на палатката.
— Отец Домнис е тук, монсеньор.
Лорн и Алан се спогледаха учудено.
— Очакваше ли го? — попита Лорн.
— Съвсем не. Според последните новини, които имах за него, орденът му го беше повикал, за да го прати на мисия, за която не можеше да каже нищо.
— Дори на теб?
— Дори на мен.
Отец Домнис беше изповедникът на Алан. Беше бял свещеник и принадлежеше към ордена, посветен на култа към Ейрал — Драконът на светлината и на познанието. Лорн го ценеше високо. Но между Алан и отец Домнис връзките бяха особено силни. Всъщност свещеникът беше помогнал на Алан да се излекува от кеша и Алан смяташе, че дължи на него — както и на Лорн — това, че е жив. Единият беше спасил тялото му, а другият бе спасил душата му, като му върна смелостта и доверието в себе си. За да го остави близо до себе си, Алан беше направил отец Домнис свой изповедник, но свещеникът беше преди всичко съветник и доверено лице.