— Моят съпруг беше много стар и болен и аз силно се надявах, че скоро ще бъда освободена от него, което се случи по милостта на Боговете. Твоят е на възрастта на баща ти и, за жалост, все още е в добро здраве.
Понякога Алисия забравяше, че Ейлин е вдовица. Но тя беше омъжена за един виконт, който не живя много след сватбата им. Ейлин никога не показваше и най-малкото вълнение, когато говореше за този съпруг, чието огромно богатство беше обслужило в голяма степен политическите амбиции на баща ѝ. С известяването на смъртта на виконта, веднага бяха плъзнали всевъзможни слухове. Някои говореха, че Ейлин беше убила мъжа си в леглото и че е умрял от удоволствие и изтощение. Други твърдяха, че го била отровила. Но всички отбелязваха, че това наследство бе дошло тъкмо навреме, за да спаси семейство Фелн от разорение. Но чак пък да се мисли, че смъртта на горкичкия виконт е била завършек на ужасен план…
„По милостта на Боговете“ — беше казала Ейлин, без да трепне.
Алисия не знаеше дали Ейлин беше убила съпруга си, но истината беше, че я смяташе способна да го направи, така, както я смяташе способна на почти всичко, за да се хареса на баща си или да задоволи някой свой каприз. Но върхът на всичко беше, че това не пречеше на Алисия искрено да обича Ейлин. А несъмнено и Ейлин обичаше искрено Алисия, по свой начин. Тя беше крехка и сложна, наивна и цинична, чаровна, непредвидима и опасна. Човек се привързваше към нея, като поемаше немалко рискове и знаеше какво може да очаква.
— Но ти направи правилен избор — каза Ейлин. — Аз не бих постъпила другояче.
— Наистина ли?
— Какво друго можеше да направиш? Да избягаш с Лорн?
— Не.
— Тази есен ще се омъжиш за човек, с когото ще се запознаеш още утре. А после? Дали наистина е толкова лошо? Ако беше дъщеря на мелничар, пак никой нямаше да те пита и щеше да се омъжиш за мелничар, а не за херцога на Ансгорн!
— Не съм познавала друг мъж, освен Лорн.
Ейлин вдигна рамене.
— Винаги е време да научиш нещо ново — рече тя шеговито.
Алисия не можа да се сдържи и се усмихна.
— Идиотка.
— Дори и да се съмнявам, че с херцог Ериан човек може да се забавлява особено. Той е съвсем малко не така мрачен, както приветливия му замък.
Този път Алисия избухна в смях.
— Ейлин, какво ще правя без теб? — попита тя с въздишка.
Тогава видя, че Ейлин помръкна.
И разбра.
— Дошла си да ми кажеш, че заминаваш, нали?
Ейлин кимна със съжаление.
— Получих писмо от баща ми.
— В Ориал ли се връщаш?
— Не. Отивам на обсадата на Арканте. Целият Двор отива там и баща ми иска да го придружа.
Алисия се вцепени. Вместо тъга сега тя чувстваше някакъв гняв, едно несправедливо чувство към Ейлин, която я изоставяше.
— Кога тръгваш?
— След няколко дни. Ще пътувам с армията, която Ансгорн изпраща на обсадата.
— Не трябваше ли граф Форланд да командва тази армия?
— Да.
Лоша завист сви сърцето на Алисия и тя се извърна към хоризонта.
— Уморена съм — каза тя. — До утре.
Ейлин излезе, без да каже дума.
На другия ден Алисия влезе в тронната зала, водена от Брендал дьо Форланд. Целият Двор на Ансгорн присъстваше и настана пълна тишина — нарушавана единствено от шумоленето на платовете и скърцането на подметките — когато рицари, барони, дами и съветници се отдръпнаха, кланяйки се почтително. След като изчакаха тежките врати напълно да се отворят, граф Дьо Форланд и Алисия тръгнаха бавно напред. Форланд тържествено се усмихваше и поздравяваше вляво и вдясно. Алисия, която беше в центъра на цялото внимание, гледаше право пред себе си, към херцога, седнал на своя трон, и устояваше на изкушението да потърси познатото лице на Ейлин. Изправена и безстрастна, Алисия беше красива, елегантна и изпълнена с достойнство, но по-бледа от обикновено. Глуха за бърборенето и комплиментите на новите си придворни дами, тя беше прекарала дълги часове в подготовка за това събитие. Леден студ свиваше гърдите ѝ.