Херцог Ериан стана и тръгна към Форланд и Алисия — нещо, за което протоколът не го задължаваше. Искаше да се покаже вежлив и Алисия оцени още по-високо това внимание, защото той все още куцаше поради раната, която му беше попречила да иде в Сарм. Той беше висок, плешив, добре облечен, но се отличаваше от своите барони единствено по качеството на кожите и тъканите, които носеше. На колана му висеше стар ловен меч. Брадата му беше бяла и добре поддържана, а лицето му на патриарх беше белязано от бръчки и няколко почти незабележими белега. Без да е красив, в него имаше нещо представително, което вдъхваше доверие. На Алисия не ѝ беше трудно да си го представи на бойното поле.
Срещнаха се в средата на голямата зала, между двете редици придворни, които стояха все така наведени в поклон. Алисия направи съвършен реверанс и изчака херцогът да ѝ заговори.
— Госпожо, бъдете добре дошла в двора на Ансгорн. От днес нататък този замък е ваш дом и бих желал да приемете моето херцогство като ваше, без да чакате скорошната ни сватба.
— Благодаря, месир — отвърна Алисия, като се изправи с приветлива усмивка.
Форланд подаде ръката на Алисия на баща си, който я пое. Мисията приключваше тук. Той вече не беше отговорен за сигурността, нито за удобството на Алисия и се почувства, сякаш му я отнемат. Остана сам сред алеята, образувана от придворните, докато херцогът отвеждаше годеницата си към подиума и я канеше да заеме креслото, поставено до неговия трон.
Алисия седна и с кимване благодари на Форланд, който се поклони. После обгърна залата с поглед, съзнавайки, че този момент щеше да остане завинаги в паметта ѝ. Дами и благородници — всички я поздравяваха, мълчаливи и неподвижни под гредите, украсени с гербове, които тя не познаваше. Скоро щеше да бъде тяхна херцогиня; скоро те щяха да бъдат нейни поданици. Но колко ли врагове или съюзници, завистници или интриганти, амбициозни имаше сред тях, с които щеше да трябва да се съобразява, ласкатели, от които да се пази? Алисия повдигна очи към гербовете на Ансгорн, които, обкръжени от оръжия и знамена, бяха поставени над вратата, през която бе влязла. За миг остана замислена и леко потрепери, когато херцогът плесна с ръце.
Всички в залата се изправиха. Музикантите засвириха. Разговорите дискретно се възобновиха. Без да изпуска присъстващите от поглед, херцог Ериан леко се наведе към Алисия и — като се усмихваше на един или на друг — я попита:
— Добре ли пътувахте, госпожо?
— Да, месир. Благодаря.
— Преходът не беше ли твърде изтощителен?
— Никак. Граф Дьо Форланд положи големи грижи за мен.
— Това е много добре. Обзалагам се, че синът ми се е наслаждавал особено на компанията ви. Никое друго поръчение не би му било по-приятно.
Алисия трепна, но не позволи да покаже никакво чувство. Дали херцогът знаеше нещо? Дали подозираше нещо, или забележката му беше от чиста галантност? Можеше ли някой вече да му е казал?
— Благодаря, месир. Херцогствата Сарм и Валанс са очарователни страни.
— За малко не го убиха там…
Алисия не мислеше, че херцогът ще спомене толкова бързо опитът за покушение срещу Енцио. Обърна се към него.
— Всеки ден благодаря на Боговете, че графът пожела да участва в това надбягване заедно с брат ми Енцио. Ако не беше той…
— Моят син е изпълнил само дълга си, госпожо. Всеки ансгорнски рицар щеше да постъпи по същия начин при подобни обстоятелства.
Алисия се опита да прочете нещо в профила на херцога, който — съвършено безстрастен — дори не я погледна. Искаше ѝ се да продължи и да подчертае, че независимо от всичко вечно ще бъде признателна на сина му за това, което бе направил, но предпочете да се въздържи. Тогава, забелязвайки, че херцогът беше направил лека гримаса, намествайки се на трона, каза:
— Кракът ви сякаш още ви боли. Раната ви бавно ли заздравява?
— На моята възраст нощите са къси, а оздравяванията дълги. Така е.
— Злополука при лов, струва ми се.
— Един глиган. Преследвахме го, когато той изведнъж се обърна срещу нас и изкорми най-добрия ми кон. При падането кракът ми се заплете в един стърчащ корен. Раната се инфектира и ето, това е.
— Съжалявам много. Може би някое сармско лекарство…
Херцогът прекъсна Алисия, като хвана китката на ръката ѝ, която тя беше положила между тях двамата върху облегалото на своето кресло. Жестът не беше нито нежен, нито повелителен. Показваше единствено — спокойно и уверено, — че херцогът иска Алисия да го изслуша внимателно.
— Госпожо — каза той спокойно, — благодаря за това внимание и за всички други прояви на внимание, с които бихте желали да ме удостоите. Но нека отсега да се разберем за нещо очевидно: аз не ви обичам и вие никога няма да ме обичате. Вие сте млада и красива. Аз съм стар и куц. Сивият дракон ви погажда много лош номер с желанието си съдбите ни да се съединят и вие можете да се утешавате единствено с мисълта моята да свърши, разбира се, преди вашата.