— Остарявам — мрачно рече белият свещеник.
Намираха се на западната граница на Върховното кралство, в една планинска област на херцогството Фелн, на седемдесет и пет лангрийски левги от Арканте. Ако трябваше да дойдат на кон, това щеше да им отнеме цяла седмица и трябваше да се изправят срещу непредвидените и опасни неща, съпътстващи обикновеното пътуване.
Но времето ги притискаше.
Лорн развърза кърпата, която пазеше лицето му, свали ръкавиците си и смъкна кожената си качулка на раменете, преди да обърне внимание на тримата монаси рицари, които ги чакаха.
Естествено, отец Домнис се зае да ги представи.
— Рицарю, това е братът командор Белориан. Братът капелан Ергон. И брат Ярл.
Всички носеха тежки ризници под бели раса със сребърни ширити, пристегнати на кръста с колан. Нищо в облеклото им не показваше някакво различие помежду им, като се изключи медальона с изображението на Ейрал, който висеше на врата на капелана.
Лорн улови погледа на брат Ярл.
Знаеше кой беше той и какво беше направил, откакто едно младо момиче, преследвано от слуги на Тъмнината — два месеца по-рано и на триста левги оттук — се беше изпречило на пътя му. Мъжът беше такъв, какъвто Лорн си го беше представял: впечатляващ, висок и як, на около петдесет, спокоен. По вида му можеше да се разбере, че беше преминал през доста премеждия през живота си, които го бяха направили по-твърд, но и по-мъдър.
В очите на брат Ярл Лорн прочете недоверие, но нямаше време да се разтревожи.
— Добре дошъл в „Свети Керил“ рицарю — каза командорът.
— Благодаря, командоре.
Командор Белориан беше висок слаб мъж, напълно плешив, който изглеждаше в добра форма, но се подпираше на бастун.
— Цветовете на Върховното кралство трябваше да се веят над нашите, за да почетем вашето присъствие тук — каза капеланът. — Но като се имат предвид обстоятелствата…
Лорн вдигна очи към знамената, които плющяха на вятъра, издигнати на няколко места — бели с червени фигури, очертаващи се на нощното небе.
— Правилно сте постъпили — отговори Лорн. — Освен това не съм тук в качеството си на Пръв рицар.
— Оттук — предложи командорът. — Искате ли да си починете?
Лорн и отец Домнис се разбраха само с очи.
— По-късно — каза Лорн.
— Както обичате.
Командорът тръгна напред с куцане, отдалечиха се бързо към кулата, докато зад тях трима монаси коняри се мъчеха да се справят със змея, който отец Домнис беше яздил, а сега вятърът го изнервяше.
Леня крачеше нервно из библиотеката на командерията. Идваше тук всеки ден, за да се наслади на тишината и на компанията на книгите. Никога не беше виждала толкова много книги, събрани на едно място, и отначало беше посмяла да вземе в ръце и да разлисти само онези, които оставаха забравени на някоя маса или катедра. Братът библиотекар я беше успокоил: можеше да чете всички книги, които иска, само да има грижата да ги връща на мястото им.
— А не като някои — беше казал отчетливо той, вперил убийствен поглед към един чирак, който вървеше с празни ръце и веднага се върна.
Младата жена се беше усмихнала свенливо.
Там, откъдето идваше, единствените позволени книги бяха в прослава на Иргаард и на Черната хидра…
Вече беше тъмно.
От един балкон Леня видя двама змейници, които пристигнаха сред черно-червените пламъци на зловещо смрачаване. Единият беше отец Домнис, който най-сетне се връщаше. Другият трябва да беше принц Алдеран, когото белият свещеник беше отишъл да доведе. Поне така беше обещал.
Ярл имаше доверие в този свещеник.
Леня обаче не знаеше в какво да вярва и си хапеше долната устна.
Носеше мъжки дрехи — чисти и добре скроени, но прекалено големи за дребното ѝ тяло. Косите ѝ бяха събрани в къса плитка. От изпитанията и лишенията бузите ѝ бяха хлътнали, а чертите на младежкото ѝ лице се бяха изопнали. Страхът също беше сложил своя отпечатък върху нея. Колко пъти ѝ се струваше, че ще умре, откакто бе напуснала планините на Вейлд? Никой от другарите ѝ не бе оцелял и ѝ се струваше, че част от нея също беше изчезнала завинаги. Откакто беше пристигнала в „Свети Керил“ знаеше, че е на сигурно място, но нощите ѝ си оставаха кратки — обсебени от вампирките, които я разкъсваха жива, от измъчвани души, чиито писъци я пронизваха, и от огромния силует на един злокобен свещеник, който нямаше да престане да я преследва, докато не я предадеше на Тъмнината.