Леня се стресна.
Разтревожена, тя се обърна към вратата, когато чу, че се отваря. Но като забеляза, че си кърши пръстите, се застави да държи ръцете си покрай тялото и се помъчи колкото ѝ позволяваха силите да покаже известна увереност. Сега всичко щеше да се реши, сега щеше да разбере дали планът на брат ѝ имаше шанс да успее.
Дързък план.
Отчаян.
Но каквото и да станеше оттук насетне, Леня се догаждаше, че ще е някакво облекчение.
Лорн влезе в библиотеката след отец Домнис и брат Ярл. Отначало мислеше да се срещне с Леня в присъствието само на белия свещеник, но монахът рицар беше казал, че той също ще присъства. Не беше поискал. Не беше настоял. Просто го беше оповестил като нещо очевидно.
— Ние също бихме искали да присъстваме, рицарю — беше казал командор Белориан.
— Драконът на съдбата пожела орденът да играе определена роля в тази история — беше добавил братът капелан.
— Справедливо е — беше отвърнал Лорн. — Но нищо от това, което ще се каже тази вечер, не бива да бъде повторено при никакви обстоятелства.
— Очевидно — беше отговорил командорът високомерно.
Но това обещание не бе достатъчно за Лорн. Тогава бе отправил въпросителен поглед към другите и всички — дори Ярл — трябваше да потвърдят, колкото и обидно да се струваше това на тези мъже на дълга, вярата и честта.
В библиотеката брат Ярл представи Лорн:
— Това е рицарят Лорн. Той е пратеник на принца.
Леня вече беше започнала да прави реверанс. Завърши го, но докато се изправяше, каза на монаха рицар:
— Мислех, че…
— Принц Алдеран е бил ранен при обсадата на Арканте — прекъсна я отец Домнис. — Беше му невъзможно да дойде.
— Освен това — добави сухо Лорн — обикновено се предполага, че просителят трябва да иде при него и да помоли за аудиенция. А не да бъде викан. Ще ви се наложи да се задоволите да говорите с Първия рицар на Кралството.
Тонът на Лорн изненада всички.
Смутена, Леня започна да пелтечи някакви извинения, докато брат Ярл гледаше Лорн гневно и укорително.
Отец Домнис си обясняваше още по-малко от останалите поведението на Лорн. Лорн знаеше много добро какво го води тук. Беше приел условията на тази среща и не беше създал никаква трудност, когато Алан го бе помолил да го представлява. Залогът беше особено важен. На какво се дължеше тогава тази враждебност? Отец Домнис не разбираше. Не знаеше, че Лорн не харесва това място, че се чувства зле тук, като потиснат, хванат в клопка и че това го прави раздразнителен.
Но най-вече отец Домнис не знаеше защо.
— Да седнем — предложи капеланът.
Настаниха се около голяма маса, над която поколения преписвачи се бяха привеждали. Газени лампи светеха приглушено, слабите им жълтеникави пламъци хвърляха повече сянка, отколкото светлина. Библиотеката беше пуста и спокойна. Чуваше се единствено вятърът, който свиреше навън. Въздухът беше пропит от миризмата на дърво и старинни камъни.
— Какво точно знаете за тази работа, рицарю? — попита командор Белориан.
— Зная това, което отец Домнис ми каза. Сиреч достатъчно — отговори Лорн. — Но ако дойдох чак дотук, то е за да си създам мнение, като изслушам основните заинтересовани — добави той, като се обърна към брат Ярл и Леня.
Когато отец Домнис беше разкрил в палатката на Алан, че Мечът на кралете е бил намерен, принцът и Лорн бяха приели новината с недоверие. Мечът на кралете принадлежал на първия Върховен крал. Той го счупил на бойното поле, преди да бъде убит от един принц-дракон. Оттогава се смяташе, че Мечът на кралете е изгубен завинаги.
А ето че сега отново се появяваше?
Брат Ярл взе думата и разказа ясно и сбито как командерията „Гилдер“, към която принадлежеше, беше подслонила Леня и как тази командерия беше нападната — под защитата на една нощ на Тъмнината — от орда вампирки, призовани от свещеник на Елвантир. Братята рицари се бяха били по стените докато им бяха стигнали силите. После се бяха затворили в параклиса, който храбро бяха защитавали.
Зората ги бе спасила.
Прогонени от първите лъчи на слънцето, вампирките се бяха върнали в дълбините на заобикалящата ги гора. Но свещеникът на Елвантир не се бил отказал. Следващата нощ също била нощ на Тъмнината и братята-рицари знаели, че няма да устоят на ново нападение на вампирките. Трябвало да избягат, за да спасят Леня. Ярл трябвало да тръгне с нея с последните им коне и да я заведе на сигурно място. Другите останали заедно с ранените и мъртвите, готови за последна битка, когато падне мракът. Впрочем какъв интерес имал свещеникът на Дракона на мрака да напада командерията, когато Леня вече не била там? Нали нея и единствено нея искал?