Лорн я погледна внимателно и зачака.
Брат Ярл сложи ръката си върху ръката на Леня, за да я успокои, а тя в този момент си спомни, че говори на представителя на Върховния крал и рече:
— Моля да ми простите, рицарю. Но вие не можете да си представите какви мъки търпим вече две години. Не можете да си представите какво ни накараха да преживеем иргаардците, какви мъчения наложиха на близките ни, на семействата ни, за да ни накажат. Ужасите, на които те са способни, са… невъобразими. И всичко можеше да бъде напълно напразно…
Младата жена впи страстния си поглед в спокойния, замислен поглед на Лорн.
— Ние сме накрая на силите си, рицарю. Останахме едва една шепа хора, крием се все по-високо и по-високо в планините Галаар. Нищо нямаме. Нямаме храна и оръжие. Но най-вече ни липсва надежда. Нямаме съюзници. Всичките ни призиви за помощ останаха без отговор и откакто Лаедрас…
— Лаедрас? — прекъсна я Лорн.
— Да. Той е…
— Зная кой е.
Лорн потъна в угрижено мълчание.
Лаедрас беше принц-дракон. Син на Черната хидра. Същият, с когото Лорн се беше бил предишната година при обсадата на Ангборн. Ако той е бил натоварен да усмири Вейлд, то положението на бунтовниците наистина беше безнадеждно. Първо, защото един принц-дракон е страховит съперник, чийто съюзник е Тъмнината. После, защото Лаедрас — след унизителния обрат, който беше претърпял от Лорн — трябва да беше готов на най-лошото, за да си върне престижа в очите на майка си.
— Лаедрас не може да си позволи нова загуба — каза Лорн. — Няма да престане, докато не ви премахне и ще употреби всякакво оръжие, за да го постигне.
— Той вече започна — отвърна Леня, като мислеше за издевателствата, на които войниците на принца-дракон подлагаха населението, обвинено, че помага на бунтовниците.
Достатъчен беше един донос, смътно подозрение и цели села биваха посичани и унищожавани. Оставаха само димящи развалини. Мъже, измъчвани до смърт. Заклани жени с все още разчекнати бедра. Деца с черепи, разбити — за забавление — в каменните стени. Осеяни с трупове места, привличащи ята сиви лешояди. И мирис на разлагаща се или изгорена плът.
Очите на Леня се навлажниха, но тя сдържа сълзите си.
— Дойдох да помоля Върховното кралство да ни се притече на помощ, рицарю.
— Какво искате? Оръжие? Храна? Не се надявайте Върховното кралство да ви изпрати войски.
— Не. Нито оръжия, нито храна, нито войски. Това, което иска от вас моят брат, е средството да получи всичко това.
— Злато.
— Да.
— Колко?
— Двеста и петдесет хиляди златни лангри — заяви момичето, без да трепне.
Капеланът и командорът се спогледаха слисано. Също толкова изумен от богатството, което бунтовниците искаха, отец Домнис се обърна към брат Ярл, който — невъзмутимо — наблюдаваше Лорн.
Лорн изчака, после каза:
— Това е повече от цената на една армия. Това е цената на война.
— Това е цената на Меча на кралете — възрази Леня. — Което означава — цената на едно кралство…
Дори брат Ярл беше слисан от дързостта на Леня.
Онзи, който размахваше намерения Меч на кралете, щеше да бъде приет за избран от Дракона на съдбата. Върнат на Върховния крал, той щеше да утвърди неговата легитимност и власт. Но това, което се подразбираше от думите на Леня, беше, че Мечът на кралете можеше също така и да разклати Върховното кралство, като бъде предложен на други, сиреч продаден на онзи, който даде най-много за него. Колкото и да бяха изолирани, бунтовниците от провинция Вейлд познаваха вътрешните смутове, които Върховното кралство преживяваше, а Валер беше добър политик. Лорн разбра посланието. Какво можеше да се случи, ако например Мечът на кралете се появеше отново в Арканте? Или в ръцете на някой враг на короната, като херцог Дьо Фелн?
Оставаше обаче той да може да се появи.
— Меча на кралете е бил изгубен — каза Лорн.
— Изгубен от Върховния крал, който го е носел. Но прибран след битката при планината Тиернас. И тайно отнесен. Скрит.
— И този меч сега е ваше притежание — каза Лорн, без да крие нищо от съмненията си.
— Да.
— Как стана това?
— Не мога да ви кажа. Не и сега.
— И от колко време го имате?
— Не зная.
— Не знаете…
Лорн се вгледа в момичето и дълго задържа погледа си, в който Леня трудно можеше да прочете каквото и да било.
После сложи уморено двете си ръце на масата, стана и каза:
— Минах възрастта, когато вярвах на приказки. А само лудите вярват в чудеса. Двеста и петдесет хиляди златни лангри, дори за да се гарантира мирът на Върховното кралство, вече е прекалено. А да се дадат на вятъра… Лека нощ на всички.