— С правото, че утре аз ще бъда там с моите войници и ще участвам в нападението над Змиите. И ако желанието ми е да умра и да видя как моите хора падат, имам правото да се уверя, че това няма да се случи, за да бъде задоволен нечий каприз.
— Каприз? Наистина ли мислите, че взех решение за това нападение от каприз? — попита Ирдел с глас, треперещ от гняв.
Лорн си даде сметка, че беше отишъл твърде далеч и съжали.
— Не — призна той. — Думата беше прекалено силна. Моля да приемете извиненията ми.
Ирдел въздъхна и се отпусна в едно кресло.
— Приемам ги — каза той. — И двамата сме уморени. Искате ли да сипете по малко вино и на двама ни?
Останките от вечерята още не бяха вдигнати. Лорн намери две достатъчно чисти чаши и малко вино на дъното на една бутилка.
— Благодаря — каза Ирдел, като взе чашата, която Лорн му подаде. — Седнете, рицарю.
Лорн седна и двамата се чукнаха.
— За победата? — предложи Ирдел.
— За победата.
Пиха, после за миг останаха мълчаливи.
— Смятате, че съм взел решение за това нападение, воден от погрешни подбуди, нали? — попита Ирдел.
Лорн го погледна, но не отговори.
— Разбира се — продължи Ирдел отчаяно. — Както всички останали… Няма ли поне един човек в цялото Върховно кралство, който да ми се довери малко от малко?
И наистина всички си бяха помислили едно и също, когато седмица по-рано кралицата беше известила за пристигането си. Официално ставаше дума просто за учтиво посещение, малка отбивка по пътя към Ансгорн, където кралицата и свитата ѝ отиваха за сватбата на Алисия дьо Лоранс с херцог Ериан. Но кой ли можеше искрено да повярва в това? Всеки знаеше, че тя не е доволна от начина, по който принц Ирдел ръководи обсадата на Арканте. Че търпението ѝ се беше изчерпало. Дали смяташе да използва властта си, за да ускори нещата? Дали идваше, за да подтикне Ирдел към по-решителни действия? Или пък имаше намерението да му отнеме командването?
Лорн погледна Ирдел в очите.
— Независимо дали атаката утре ще успее, или ще се провали — каза той, — всички ще кажат, че вие сте дали заповедта, за да се отличите и да разубедите кралицата в нейното неодобрение към вас.
— И няма да има никакво значение дали това ще бъде вярно, или не…
— На това ще повярват хората и то е единственото, което има значение.
Ирдел стана, за да си напълни чашата от бутилката, която Лорн беше оставил на масата.
— Знаете ли, най-горделивата част от мен трудно ще понесе кралицата да ми отнеме командването на тази обсада. Впрочем струва ми се, че не съм го заслужил… Но въпреки това ви моля да повярвате, че не поради тази причина утре ще дам заповед за нападение срещу Змиите. Не става дума за мен, рицарю.
Лорн го погледна въпросително.
— Става дума — продължи Ирдел — за хилядите животи, които ще бъдат пощадени или пожертвани в зависимост от обрата, който тази война приеме. Животи на войници на Върховното кралство или на аркантци. Ако утре превземем Змиите, ударът ще е тежък за самочувствието на аркантците. Най-накрая ще се почувстват уязвими. Най-накрая ще се почувстват застрашени зад укрепленията си. Да превземем Змиите не означава, че ще превземем Арканте, далеч не. Но това ще означава да докажем на аркантците, че поражението им е възможно, дори неизбежно.
— Те обаче няма да се предадат.
— Не, разбира се. Но може би ще приемат да подновят преговорите. Войната, която водим срещу Арканте, е несправедлива, рицарю. Убеден съм в това.
— Аз също.
— Бъдещите Хроники несъмнено ще кажат, че аркантците са били прави да се съпротивляват. Но това дали са прави, за тях нищо не променя. Те се заблуждават, като се надяват да победят. Във войната няма място за наставления. Ние сме по-многочислени, по-добре въоръжение и по-богати от тях. И никой няма да посмее да тръгне против нас, като им се притече на помощ. Арканте може само да изгуби тази война. Единственият въпрос е кога и с цената на колко мъртви… — Ирдел отпи глътка вино, което му се стори горчиво. — Ненавиждам войната — каза той с отвращение. — Ако приех командването на тази обсада, то е защото това беше мой дълг. Но и защото имах надеждата не да победим, а да вразумим Арканте.
Ирдел замълча и погледна Лорн, внезапно притеснен, че се е доверил повече, отколкото трябва.
— Не… не се заблуждавайте обаче. Ще стигна до края на тази война, ако това се окаже наложително. Въпреки всичко утре ще ни се удаде случай да подхраним духовете с победа, която може би ще пощади много животи.
Лорн се изправи.