Аркантските оръдия започнаха да гърмят откъм укрепленията и да обстрелват позициите на Върховното кралство. Напрегнат, но търпелив, съсредоточен, Ирдел изчака да се увери, че е постигнал всяка една от поставените цели, преди — с една дума — да заповяда да запалят фитилите на мините и да атакуват Голямата змия.
— Сега.
Когато отекнаха трите сигнала с тръба, Алан изскочи от окопа начело на първата вълна на атаката. Увлечени от неговото присъствие, стотината войници, които предвождаше, изреваха и се втурнаха напред под огъня на аркантците, които продължаваха да отбраняват редута — защото не всички се бяха притекли на помощ на Малките змии. Картечниците зачаткаха и покосиха мнозина войници около Алан, но не спряха щурма на неговите хора. Зад тях други сто войници вече се приготвяха да излязат от окопите. И още двеста чакаха да ги последват.
Екзалтиран от ракията с кеш, която беше пил, за да не го боли толкова рамото, Алан не изпитваше страх. Не се боеше нито от куршумите и стрелите, които свистяха около него, нито от внушителния редут и стените му — твърде високи, за да бъдат превзети с щурм. Знаеше, че под него, докато тича, в тъмнината горят фитили, насочени към трите огромни заряда барут. И това не го плашеше. Не се съмняваше в победата си. Мините щяха да избухнат точно навреме и щяха да направят димящ пробив, в който той пръв щеше да се втурне. На негова страна беше силата на кръвта му, силата на съдбата му.
Този ден беше денят на неговия триумф.
Алан беше на десетина метра от редута, когато земята зад него изчезна, вдигната във въздуха от огромна експлозия.
— За Дракона-крал! — извика Ирдел.
Пред Голямата змия една мина току-що беше избухнала под първата вълна атакуващи и във въздуха се мятаха десетина тела, разкъсани на парчета.
— Но какво е т…?
Другите две мини избухнаха след това, разтърсвайки целия редут сред облак от прах, пръст и камъни, който скри всичко.
В разгара на боя Лорн помагаше на хората си да подготвят един таран, когато чу, че мините избухват и разбра, че нещо не беше наред. Първо едната. После другите две, при положение че трябваше да се взривят едновременно. А първата детонация беше прозвучала различно — по-слаба, по-приглушена от следващите. От нея земята се беше разтресла, сякаш идваше от много дълбоко.
Лорн трябваше да разбере какво се случва.
Начело с черните гвардейци войските на Върховното кралство бяха превзели укрепленията на редута. Сега вече се биеха в двора и се опитваха да разбият вратата на една голяма кула — всяка Змия имаше своя, — в която аркантците се бяха изтеглили. Трябваше и да се удържат подкрепленията, които идваха откъм Голямата змия по мостчето. Боят беше страшен. Навсякъде се биеха. На всяка стълба. Пред всяка врата. Под всеки свод. Понякога мъжете се убиваха с голи ръце в дивашки ръкопашен бой, като се търкаляха в кал, прогизнала от кръв. Трупове имаше навсякъде, а ранените, които не бяха довършени, пълзяха или агонизираха сред стенания. Снаряди свистяха над редута и в двете посоки. Шумът беше оглушителен. Ако не беше разтърсването на земята, Лорн несъмнено нямаше да се ослуша за избухването на мините.
— Някой да ме замести!
Пусна тарана и веднага бе заместен.
Отдалечи се от кулата, покатери се на оградата на един кладенец и прецени положението. Изходът от битката все още беше несигурен, но войските на Върховното кралство имаха превъзходство. Ако успееха да превземат кулата, щяха да овладеят мястото. Тогава щяха да могат да отблъснат войниците, които Голямата змия изпращаше, за да контраатакуват. Но Лорн знаеше, че е достатъчно нещо много малко и нещата можеха да се обърнат. Освен това, да се продължи щурма до Голямата змия имаше смисъл само ако тя бъдеше подложена на масираната атака на войските на Алан. Иначе Лорн трябваше да заздрави позициите си и да удържи редута възможно по-дълго, както се бяха разбрали в случай че Голямата змия — по една или друга причина — не паднеше.
Лорн видя Вард в мелето и му извика:
— Поведи атаката срещу кулата!
Вард кимна, после разцепи някаква глава на две.
Лорн се увери, че всичко е наред, обърна се и си проби път до укреплението. Искаше да стигне до края на стрелата, която малкия редут очертаваше тук, и оттам да види дали в защитата на Голямата змия се беше отворил пробив. Толкова неща можеха да се объркат с мините. Можеха да избухнат прекалено рано, прекалено късно или изобщо да не избухнат. Можеха да избухнат на неправилното място поради грешка в изчисленията. Ако бъдеха прекалено мощни, предизвикваха истински катастрофи. Ако пък бяха много слаби, оставяха непокътната или почти стената, която трябваше да разрушат…