Лорн трябваше да убие двама мъже и да избегне удар с копие, преди да стигне до стълбите. Изкачи стъпалата, като ги взимаше по четири, прекрачи няколко тела и стигна до обходния път, осеян с трупове, нападатели и защитници заедно, застинали в странни мъртвешки пози. Нещо го докосна по слепоочието. Лорн залегна да се прикрие, изчака няколко секунди, после рискува да се надигне и да погледне. Изстрелът беше от стрела, дошъл от върха на кулата, откъдето стрелци с арбалети и пушки обстрелваха войниците на Върховното кралство.
Лорн изруга.
Без съмнение представляваше доста примамлива цел — сам, на открито на пустия обходен път. Може би дори го бяха познали. А кой аркантец щеше да пропусне случая да убие капитана на Ониксовата гвардия?
Лорн се досети, че двама-трима арбалетчици чакаха само едно: да се покаже пак. Но и не можеше да остане скрит. Трябваше да разбере как протичаше атаката срещу Голямата змия, при това трябваше да го разбере бързо.
Няколко снаряда, изстреляни от войниците на Върховното кралство, прелетяха над редута с бръмчене и принудиха Лорн инстинктивно да се свие. Изстрелът беше нисък. Прекалено нисък. За малко не уцели. Снарядите минаха от едната и другата страна на кулата, като за малко не успяха да я ударят. Не можеха да достигнат Арканте и паднаха в рововете, като вдигнаха фонтани от вода.
Лорн си махна очилата за малко, колкото да може да изтрие от тях потта, примесена с мръсотия и кръв, която се стичаше в очите му. Колкото да може и да помисли. И да забележи малко по-нататък едно оръдие с дълга цев, насочена към небето.
Фитилът му беше непокътнат.
А по принцип фитилът се слагаше, след като оръжието е заредено. Следователно с малко късмет…
Лорн реши, че си струва да опита.
Скочи, прекоси тичешком няколкото метра, които го деляха от оръдието и залегна зад една стеничка. Две стрели прелетяха покрай него. Трета се вряза в ръката му.
— Мамка му! — извика той, като се претърколи, за да притисне рамото си.
Кървеше, но доколкото можеше да види, раната не беше дълбока. Можеше да си позволи да се тревожи за нея по-късно, а колкото до болката — и за нея щеше да се тревожи по-късно. Обаче вече и дума не можеше да става да се показва на открито, както беше направил. Лорн беше имал късмет веднъж и имаше достатъчно опит в битките, за да знае, че и това беше много.
Стеничката, която го пазеше, беше висока едва трийсетина палеца. Лорн трябваше да остане легнал, за да не го достигнат и веднага щом вдигна малко глава, една стрела рикошира в камъка.
— На прицел съм — измърмори Лорн.
Но поне беше под оръдието.
Легнал по гръб, той хвана чатала, на който беше опряно, с две ръце, с намерението да го смъкне оттам. Напразно. Не му достигаха сили и разбра, че в това положение и с ранено рамо няма да успее. Но ако чаталът като че ли не можеше да бъде помръднат, оръдието можеше. Лорн го извади от поставката му, когато за трети път го ритна с ботуша си и то падна върху корема му.
Дали беше заредено?
Лорн провери дали фитилът продължава да си е на мястото, после протегна ръка към мангалчето, в което войникът, отговарящ за оръдието, пазеше въглените, с които палеше фитилите. Съдът лежеше преобърнат на земята. Повечето въглени бяха угаснали и стъпкани. Но все пак вътре бяха останали още няколко.
Трябваше да протегне ръката си колкото можеше и да измъчи рамото си, но успя да обърне мангалчето към себе си. Потърси на дъното и извади с ръкавицата си едно въгленче, което започна да раздухва.
То почервеня.
Лорн си пое въздух, преди да запали фитила. После почака, легнал на гръб, с разтуптяно сърце, докато той изгори почти напълно.
— Едно… две… три — отброи той на себе си.
Като се изправи изведнъж, опря тежкото оръдие на стеничката и има време колкото да го насочи към горната част на кулата, преди снарядът да излети.
Взривът беше страшен. Оглушителен. Повдигна цевта на оръдието и откатът го изтръгна от ръцете му, като за малко не го уби. Оръдието беше заредено за непрекъсната стрелба. Снарядите свистяха. Онези, които не уцелиха зъберите на кулата, направиха погром сред арбалетчиците и аркебузците. Четирима мъже паднаха убити. Единият от тях — с окървавено лице — падна надолу с крясък.