Ядосан, Лорн изтръгна рога от ръцете на Алан, което вбеси принца:
— Предател! — изкрещя той. — Предател!
— Алан, ти си полудял! Чуй, Алан! Чуй! Ще погубиш всички ни!
И изведнъж Алан сякаш най-сетне чу тръбите. Успокои се, смути се. Като че изплува от лош сън.
— Но…
— Заповядай отстъпление!
— Но кулата… — Все още можем…
Лорн хвана главата на Алан с ръцете си, облечени в ръкавици, и го погледна право в очите.
— Свърши — каза той. — Голямата змия няма да падне. Не и днес. Разбираш ли? Всич-ко-свър-ши.
Алан кимна с блуждаещ поглед.
Лорн подаде рога на Йерас и му каза:
— Свири отстъпление.
После, като се обърна към Кай:
— Ескортирайте принца. Не спирайте, преди да сте стигнали нашите линии и не се връщайте под никакъв претекст, разбрано? Отлично.
И като се обърна към другите ониксови гвардейци, докато Кай отвеждаше зашеметения Алан:
— Вие, след мен. Трябва да покрием изтеглянето на нашите войници.
Аркантците нададоха весели, победни викове, когато видяха, че войниците на Върховното кралство се оттеглят. И макар изтощени и ранени, те контраатакуваха, противно на това, което налагаше предпазливостта. Защото не им беше достатъчно, че враговете напускат Голямата змия. Искаха да ги прогонят оттам.
Тъй като Малките змии продължаваха да бъдат обстрелвани, и дума не можеше да става да минат по мостовете. Следователно пробивът беше единственият изход и този път на войниците на Върховното кралство им се стори още по-тесен. Върху развалините настана блъскане. Отстъплението се превърна в безредие, в спасяване кой както може.
Единствено Ониксовата гвардия отстъпваше в ред.
Подпомагани от неколцина войници, черните гвардейци образуваха солидна преграда срещу отпора на аркантците. Биеха се за всяка педя, отстъпваха само по заповед, докато останалите войници на Върховното кралство бягаха, удряни в гръб от куршуми и стрели, изстрелвани от върха на кулата. Ониксовите гвардейци последни излязоха през пробива и Лорн — покрит с кръв, примесена с неговата — беше последен от тях.
После трябваше да тичат към линиите на Върховното кралство, докато аркантците си връщаха притежанието над укрепленията на редута и продължаваха да изпращат ята от стрели откъм пробива. Тогава артилерията на Върховното кралство започна да обстрелва парапета. Разпиля арбалетчиците и аркебузците, които в противен случай щяха да направят истински погром. Няколко изстрела прелетяха покрай ушите на черните гвардейци, докато те изчерпваха последните си сили в отчаяно бягство…
… и най-накрая скочиха в един окоп.
С пламнали дробове и бучащи слепоочия, седнал на дъното на окопа, Лорн трудно си поемаше въздух. Но въпреки всичко стана и като се опря на стената, започна да преглежда своите войски. Също като него, ониксовите гвардейци бяха паднали от изтощение на земята. Идваха постепенно на себе си — с дрезгаво дишане и болки в мускулите, учудени, че все още са живи.
Оръдията на Върховното кралство замлъкнаха, после и оръдията на Арканте. Настъпи тишина — огромна и смазваща. Беше като тишината в катедрала, която никой не смее да смути. Черните гвардейци се ръкуваха, прегръщаха. Без да кажат и дума, те се поздравяваха и си благодаряха, сключваха тайни съюзи след като един другиму бяха спасявали живота или воювали рамо до рамо.
Лорн разбра, че присъстваше на истинското раждане на Ониксовата гвардия. Той и неговите хора се бяха били и страдали под едно и също знаме и сега вече можеха да почетат своите мъртви. Верността на истинските войници не се кове в чуждата кръв, която проливат, а в тази, която проливат заедно.
Когато се върна в генералния щаб на Ониксовата гвардия, Лорн намери бъчва с дъждовна вода, с която се освежи и си изми лицето. Изправи се и се бършеше, когато видя Кай, който се приближаваше към него.
Сам.
— Принцът невредим ли е? — попита Лорн, като отново си сложи очилата.
— Остави се да го отведем до палатката му, без да създава трудности. Но изглеждаше като пиян човек, когото водиш… Поверих го на грижите на стария му слуга.
Лорн въздъхна.
— Отлично.
— Изглеждаше така, сякаш не беше на себе си — добави Кай след кратко колебание.
Лорн и Вард се спогледаха.
— Да — каза Лорн. — Не беше на себе си.
Знаеше, че Алан беше под влиянието на кеша.
Вард беше разбрал, а колцина ли още също бяха разбрали? Можеха само да се надяват на бойното поле необичайната екзалтация на принца да е била възприета от повечето присъстващи като войнствена страст. Иначе слуховете нямаше да закъснеят да плъзнат. Лорн беше убеден в това, но беше твърде уморен, за да се тревожи точно сега.