Казваше се Теас.
Принадлежеше към Синовете на Освехир и идваше да уреди стар дълг. В юмрука си стискаше кама. Безшумно се приближи до леглото и се наведе над спящия Лорн.
Един удар.
Един бърз и точен удар щеше да му е достатъчен, за да заколи жертвата си. Но първо трябваше да сложи ръка на устата на Лорн, за да задуши стенанията, които той неминуемо щеше да издаде. После всичко щеше да стане много бързо. Лорн бързо щеше да се изтощи. Движенията на крайниците му щяха да отслабнат. Щеше да се превърне в труп и най-сетне честта на Синовете на Освехир щеше да бъде спасена.
Никой не можеше да им се изплъзне.
Никога.
Готов да нанесе удара, Теас протегна ръка към Лорн, който спеше по гръб. Почувства спокойния дъх на жертвата си върху отворената си длан, после я видя как внезапно широко отвори очи и нема̀ време да реагира.
Без да разбере как, Теас се озова приклещен към стената. Ударът беше свиреп. Главата му се блъсна в камъка, от което той се обърка още повече. Жестока хватка го задушаваше. Очите на Лорн бяха станали черни като стъкло и той повдигаше мъжа за гърлото с дясната си ръка. С лявата държеше китката на убиеца и стискаше, стискаше, докато онзи пусна камата.
Стисна още по-силно.
Теас чу как костта на китката му изпука. Искаше да изреве, но можа да издаде само някакво гъргорене.
— Ние те познаваме — каза Лорн.
Теас разбираше много късно с кого и с какво си имаше работа. Той никога не беше повярвал, че Лорн е бил спасен от онова момиче, онази Нае. Сега вече знаеше.
— Ти ни накара да страдаме. Ти ме прободе в хълбока с меч. Три пъти.
Без да иска, Теас кимна в знак на потвърждение.
Задушаваше се, очите му бяха пълни със сълзи, приковани от погледа на Лорн, защото този поглед — непроницаем — беше поглед на Тъмнината.
— Ти ни закова ръцете за една пейка. Положи целувка върху устните ни. После ни изостави в стихията на пожара. Искаше да ни накараш да страдаме. И ние страдахме.
Лорн пусна Теас точно преди той да се задуши. Убиецът се строполи и със здравата си ръка побърза да махне маската си, за да си поеме въздух — дълбоко и мъчително. Искаше да призове Тъмнината и да избяга, но една сила, много по-голяма от неговата му се противопостави.
С непроницаемо лице Лорн вдигна камата и я разгледа много внимателно. После сграбчи Теас за яката със свободната си ръка и го вдигна.
— Кой искаше смъртта ни? — попита той, като държеше убиеца с гръб опрян в стената.
— Ако… ако говоря, ще ме оставиш ли жив?
Теас беше изгубил цялата си гордост и високомерие. Беше само един разрушен от Тъмнината човек, ранен, уплашен и умоляващ.
— Да — отвърна Лорн.
— Беше кралицата.
Лорн кимна, сякаш да благодари.
После заби камата в окото на Теас и закова главата му за стената.
Когато, привлечени от силния вик, който убиецът на Тъмнината беше надал, докато умираше, Вард и неколцина други разбиха вратата, Лорн лежеше на пода. Опрян на лакти, той не помнеше нищо и гледаше с невярващ поглед кожената маска, която висеше на една кама, забита в стената.
— Лорн! — извика Вард. — Добре ли си?
— Аз… Като че ли…
— Но какво се случи?
Объркан, Лорн се извърна към Вард, който се беше навел над него и му помагаше да стане.
— Не зная — каза той. — Представа си нямам.
Но истината беше, че той разбираше, че неговият Дух от Тъмнина се беше събудил и със сигурност му беше спасил живота…
Лятото на 1548 година
Цитаделата
Ориал беше великолепната, славна столица на Върховното кралство. Но Цитаделата беше неговото сърце, което сега умираше. Там обаче все още се решаваше съдбата му.
Тази сутрин Сибелиус се събуди в Цитаделата и му беше трудно да повярва къде се намира. Беше пристигнал предишния ден след дълго пътуване, когато вече беше съвсем тъмно и крепостта представляваше само тишина и сенки. Бяха го отвели в стаята, отредена за него, и го бяха оставили там. Чакаше го студена вечеря.
Известието, с което го призоваваха, беше пристигнало преди две седмици, донесено от кралски вестител. Главният архивар веднага бе познал печата на Върховния крал и с леко разтреперана ръка разчупи печата от черен восък. Още на следния ден бе поел на път, ескортиран от конници от кралската гвардия — Сивата гвардия. Настоятелно бе помолен да изостави цялата си текуща работа, тъй като компетентността му бе поискана за задача от най-голяма важност. Само толкова знаеше и нищо не беше разбрал от ескорта си по време на пътуването от Ориал до Закрилящите планини.