Кралица Селиан беше облечена в ризница.
Предшествана единствено от авангарда на своя ескорт и от тръбачите и барабанчиците, които отмерваха стъпката, тя яздеше начело на кортежа, яхнала кон, покрит с наметало. Беше облечена в бяло и стомана. Беше ослепителна и всички погледи бяха вперени в нея на светлината на блестящото слънце. Щит с герб висеше на хълбока на коня ѝ. С меч на кръста, тя носеше короната си върху качулка от блестящи халки, стоеше на седлото изправена и уверена.
Кралският кортеж — конници, карети и носилки — се изкачи по главната алея до мястото, което бележеше центъра на лагера. Тук, под огромен балдахин, украсен със знамена, пред просторния павилион, предназначен за кралицата и за важните особи от Върховното кралство, Ирдел чакаше, заобиколен от своите генерали и капитани. Лорн и Алан бяха сред тях. Двамата бяха все така в хладни отношения след жестоката им разпра, последвала неуспешната атака срещу Змиите. Все пак бяха решили да не показват нищо по време на това събитие, макар със сигурност да знаеха, че вече всички бяха наясно с техните различия.
Конниците от авангарда пристигнаха и образуваха почетна стража, през това време тръбачите и барабанчиците се подреждаха…
И внезапно спряха да свирят.
Появи се кралицата.
Ирдел се скова и пребледня. Лорн и Алан се спогледаха изумено. Никой под балдахина не очакваше да види кралицата облечена като коронован воин.
— Ето ти нещо неочаквано — продума Алан.
Лорн забеляза радостно пламъче в очите му.
Както всички присъстващи, и Алан мислеше, че изненадващото облекло на майка му означава, че тя възнамерява да поеме военните дела на Върховното кралство в свои ръце. Дали щеше да стигне дотам да отнеме на Ирдел командването на обсадата? Алан си казваше, че е настъпило времето на неговия реванш. Над брат му, разбира се, но и не само. Усети как по тялото му пробягна тръпка и се улови, че изведнъж е започнал да се надява да получи най-сетне роля, съответстваща на амбициите и заслугите му.
Роля като за него.
Най-сетне.
Алан се съвзе, видя как Ирдел излезе от сянката на балдахина, докато неколцина коняри поднесоха стъпало на кралицата и ѝ помагаха да слезе от коня. Ирдел я поздрави почтително и я посрещна с добре дошла. Като ѝ предложи ръката си, той я покани да влезе в павилиона на Върховното кралство, докато кортежът също слизаше от конете, а дами, благородници, нотабили и духовници от Двора заставаха в процесия зад тях.
Лорн видя Алисия, която мина покрай него и сякаш горещо острие прониза тялото му. Обичаше я и разбра — по бледото ѝ изопнато лице, — че не беше щастлива. Беше подала ръка на един благородник, който като че ли се отнасяше с внимание към нея, но тя не го гледаше. Впрочем нищо не поглеждаше, очите ѝ бяха вперени някъде далеч пред нея. Лорн усети как го обзема глуха ярост. За миг, за едно трепване на клепачите очите му се превърнаха в две черни стъклени топчета, което никой не забеляза, дори и той самият.
— Това е граф Дьо Форланд — пошушна Алан на ухото му.
— Най-големият син на херцога на Ансгорн.
— Да. Той командва армията, която Ансгорн ни праща. Тя ще пристигне до няколко дни. Но не знаех, че Алисия също е дошла.
— Аз също.
Алан и Лорн напуснаха балдахина и се отправиха към павилиона на Върховното кралство, където щеше да бъде сервирано голямо угощение.
— Ще се справиш ли? — попита Алан.
— С Алисия? — Лорн вдигна рамене. — Ще ми се наложи. Тя взе своето решение…
После смени темата:
— Не видях Естеверис.
— Доколкото знам, той е останал в Ориал, за да се оправя с текущите неща.
— Очарован съм да узная, че има кой да управлява кралството — отвърна Лорн жлъчно, което до такава степен изненада Алан, че за малко не се спъна.
Смутен, Алан погледна след Лорн, който се качваше по стъпалата на големия павилион, без да се обръща.
Следобед Ирдел показа на придворните укрепленията на обсадата, на разумно разстояние от аркантските оръдия, като спряха за по-дълго на височините, откъдето се разкриваше най-добра гледка. Възмутен от идеята, че на войната може да се гледа като на представление, Лорн не участваше. Върна се в лагера на Ониксовата гвардия и намери там Вард, който, седнал под един навес, привършваше обяда си.
— Нещо не е наред ли? — попита Вард, като видя тъжната физиономия на Лорн, който седна при него.
Беше най-горещият час от деня.
Лорн се извърна към двора. Той беше почти пуст, като премазан под слънцето. Присви очи зад очилата и каза: