— Напротив.
Вард не му повярва.
Твърде уморен, Лорн си сипа чаша вино, която остави на масата.
— Ще трябва да наемем нови хора — каза Вард.
Разсеян, Лорн го погледна, сякаш му говореше на някакъв чужд език.
— Извинявай?
— Трябва да наемем нови. След похода ни срещу Призраците и щурма на Змиите ни остават около петнайсет боеспособни мъже.
Лорн отново погледна облятия от изпепеляващо слънце двор. Очите почти го боляха.
— Съгласен — каза той. — Какво предлагаш?
— Алан направи списък на кандидатите. Можем да започнем от него.
— Предполагам, че всички са аристократи.
Алан беше направил много за Ониксовата гвардия по време на отсъствието на Лорн. Но нарочно или не, я беше преобразил в елитен рицарски орден, към който целият отбран цвят на кралското благородничество мечтаеше да принадлежи. Това обаче не беше виждането на Лорн за Черните гвардейци.
— Да — каза Вард. — Всички. Поне доколкото си спомням.
— Нямам нищо против дребните благородници на меча, но нямам доверие на висшите аристократи. Да потърсим други.
— Къде?
— Нямам представа.
Лорн замълча с отсъстващ вид. Разтриваше с палец дланта на ръката си, белязана с онзи печат на Тъмнината, който дълго време беше покривал с кожена превръзка, но вече не криеше. Един кон изцвили. В небето се рееха огромни птици.
— Какво става? — настоя Вард. — Какво те измъчва?
— Алисия е тук — каза Лорн след кратко колебание. — Пристигна тази сутрин заедно с Двора.
— Какво прави тук?
— Не знам.
Вард помисли и накрая рече:
— Тя вече не е част от живота ти, Лорн.
— Знам.
— Наистина ли?
Лорн не отговори.
Помълча известно време, гледайки нанякъде, после рече:
— Тя е нещастна.
— Говори ли с нея? Тя ли ти каза?
— Не, но го знам. Защото и аз съм нещастен.
Дънкан дьо Фелн се отпусна в едно кресло, нареди да му донесат питие и вдигна краката си един след друг, за да свали слугата ботушите му. Виното беше студено и ароматно. Той се наслади на първата глътка със затворени очи и се върна назад в мислите си.
Беше уморен.
Уморен да се усмихва и да се харесва, да се кланя ниско, да ухажва кралицата с надеждата да си върне благоразположението ѝ. Богат и влиятелен, херцог Дьо Фелн беше интригантствал против нея, смесвайки умело — без и той самият да знае какво точно да очаква — собствените си амбиции и интересите на Върховното кралство. Беше водач на Ирелис, която обединяваше онези, които — от сметки, завист или лоялност — оспорваха регентството, което кралица Селиан упражняваше и което претендираше, че замества отсъствието на кралската власт. Фелн беше повярвал, че е успял, когато кралицата беше най-силно критикувана и ненавиждана, а Върховното кралство — отслабено, обедняло — виждаше как границите му са застрашени от апетитите на противниците му, а и на няколко съюзници. Но играта се беше променила. Престижът на Върховното кралство беше възстановен след победата при Ангборн, данъкът, платен от Иргаард, беше напълнил отново хазната. Властта на кралицата биваше оспорвана от съвсем малък брой хора, а обсадата на Арканте дори ѝ бе донесла одобрението на народа. Прогонен от Двора преди зимата, Дънкан отначало беше превил гръб. После, възползвайки се от неколцината верни сподвижници, които все още имаше в Ориал, внимателно бе подготвил завръщането си от разстояние, от своето херцогство Фелн.
Херцогът изпразни чашата си и трябваше само да я подаде и веднага един слуга я напълни. Обеща си тази да не я изпива много бързо.
Защото главата му трябваше да е бистра.
Когато войната срещу Арканте се бе очертала достатъчно ясно, Фелн веднага бе разбрал, че най-накрая му се предоставяше случаят, който бе чакал цяла зима. Добре осведомен, той внимателно следеше кризата, която кралицата бе предизвикала с искането си почитанията на дребните и едрите васали на Върховното кралство да ѝ бъдат засвидетелствани на Свети Аргюс. Тъй като му беше забранено да напуска херцогството си поради условията на заточението си, на Фелн не му се бе наложило да избира дали да полага клетва, или не. Беше се поздравил за това, преди да разбере каква облага може да извлече от конфликта между кралицата и Исандра.
Първо, този конфликт трябваше да се превърне в конфликт между Върховното кралство и Арканте, способен да разцепи Върховното кралство. Убеден, че кралица Селиан желае задаващата се война, Фелн тайно беше предложил помощта и съветите си на Господарката на Арканте. Тъй като той беше отявлен противник на кралицата, Исандра се бе съгласила да го приеме и да го изслуша, без да разбира до каква степен помощта му беше користна, а съветите му — измамни. По такъв начин Фелн се беше постарал да я убеди, че кралицата няма да изпълни заплахите си, че ще отстъпи, че никога армията на Върховното кралство няма да обсади Арканте. Исандра му беше повярвала — за свое нещастие и за нещастието на своя град. Дали щеше да отстъпи пред настояванията на кралицата, ако не беше тайната намеса на Фелн? Нищо не беше по-малко сигурно, но херцогът не можеше да се задоволи само с надеждата, че събитията ще се обърнат в негова полза. И веднага щом войната беше обявена, той публично предложи своята военна помощ на кралицата.