Фелн остави чашата си, стана и се съблече. След това легна на една тясна маса, покрит с дебел чаршаф и зачака да го измият и масажират. Миришеше на конюшня и гърбът го болеше, тъй като беше яздил целия следобед, принуден да следва Двора по време на посещението, което принц Ирдел държеше да предложи на кралицата. Невъзможно беше да не отиде. Тъкмо обратното, Фелн трябваше да се усмихва, да се шегува закачливо, а имаше още толкова много неща да свърши. Въздъхна от облекчение, когато почувства ръцете на двамата си масажисти върху себе си.
Както се полага, кралицата беше приела помощта на херцогството Фелн.
Беше си дала вид, че се колебае, но Върховното кралство не твърдеше ли, че обявява война на Арканте, за да защити единството си? Така че как можеше да отклони предложението на една от най-мощните си провинции? Нали му беше необходимо да противопостави обединен фронт на горделивия град, който оспорваше неговата власт? Освен това всяка помощ щеше да е добре дошла, тъй като една обсада беше както разточително, така и рисковано начинание. Така че кралицата скоро бе призовала отново Дънкан дьо Фелн в Ориал и знамето на херцогство Фелн се вееше точно под знамето на Върховното кралство в обсадната армия, която беше поела на път под командването на принц Ирдел.
Херцогът обаче знаеше, че авторитетът му в Двора беше под въпрос, дори застрашен. Кралицата не беше глупава. Новата лоялност на Фелн не можеше да я заблуди и несъмнено дълго нямаше да я заблуждава — и сигурно не без сериозни гаранции. И дори тя да искаше да засвидетелства някакво първоначално доверие към херцога, Естеверис би се противопоставил. Фелн знаеше, че най-лошият му враг беше първият министър и съветник на Селиан. Знаеше, че шпионите на Естеверис го следят и че той само чака удобен случай да го изобличи. Така че Фелн трябваше да е особено предпазлив. Някой друг на негово място сигурно щеше да се мъчи да е безупречен и следователно недосегаем. Но да не заговорничи, дори и за малко, за него беше невъзможно.
След като го измиха с хладка вода, Фелн се отпусна под опитните ръце, които разтриваха мускулите му и отпускаха болезнените възли покрай гръбнака му. С притворени клепачи той се усмихваше леко, отпуснат от маслата, ароматизирани с кеш, които масажистите използваха. Ето точно от това се нуждаеше преди пиршеството и бала тази вечер. Дишането му стана равномерно и дълбоко. Обзе го приятна дрямка и той престана да мисли за Върховното кралство и за амбициите си.
Масажът свършваше, когато известиха за пристигането на Ейлин.
„Най-накрая“ — помисли си Фелн.
Не беше виждал дъщеря си от месеци, сиреч от тогава, когато тя беше отишла при Алисия дьо Лоранс в херцогство Сарм. Тъй като тя беше най-добрият му коз в игрите на влияние и власт, на него не му беше харесало това, че заминава, но не ѝ беше забранил да го прави. Освен посрамения си авторитет беше почувствал и някаква глуха ревност. Как можеше дъщеря му да предпочита някой друг пред него, та било то и най-добрата ѝ приятелка? Беше я наказал, като не отговаряше на изпълнените с обич писма, които тя непрестанно му пишеше, като се задоволяваше да потвърждава получаването на кодираните доклади, които тя ревностно му пращаше като шпионка.
Фелн стана и като разтвори ръце, се остави да го разтрият от краката до главата със сухи, грапави кърпи. Сега, когато Ейлин се бе върнала, той все още не беше готов да ѝ прости отсъствието ѝ. И макар че имаше огромна нужда от нея, реши да я посрещне хладно.
— Да влезе — каза той.
Когато дъщеря му се появи, той беше сам и стоеше с гръб към нея. Носеше само широко разтворена нощница без ръкави и разсеяно чоплеше в подноса с плодове и сирена, който винаги го очакваше след масаж.
— Добър ден, татко. Нямах търпение да ви видя — каза Ейлин.