Да, ето какво щеше да се говори много скоро.
И щеше ли да е толкова погрешно?
— Топло е.
Принцът вдигна очи. Вард му подаваше чаша с димящо вино.
— Благодаря — каза Алан, като пое чашата в дланите си.
Вард придърпа една табуретка и седна, като отпиваше от греяното вино, обърнат към огъня, в очакване принцът да заговори.
И наистина накрая принцът каза:
— Понякога се питам дали някой наистина желае мир.
— Върховният крал — отбеляза Вард.
Алан не се сдържа и се усмихна примирено.
Кой ли вече можеше да знае какво иска или мисли Върховният крал? Дали самият той знаеше? След погребението на Лорн в Цитаделата Алан беше имал възможността да установи до каква степен моментите на ясен разум при баща му бяха редки. Впрочем може би точно поради тази причина кралят се беше оттеглил. Не за да си спести срама всички да присъстват на агонията му, а за да не позволи да бъде манипулиран по време на кризите на слабост, когато реалността на света му се губеше и се появяваше — може би — някаква друга. Защото Върховният крал беше доверил на сина си, че Белият дракон му говори всяка нощ в сънищата му, освен знаците и знаменията, които му изпраща.
— Гарваните — беше му казал в тронната зала, когато тихо разговаряха. — На гробището. Ти… Ти ги забеляза, нали?
— Да, татко.
— Те отнасят душите на мъртвите, знаеш ли? Чакаха моята, но… взеха душата на Лорн.
— Татко, вие знаете, че…
— И ще ти кажа нещо, синко.
Тогава Върховният крал се беше навел и беше накарал Алан да се приближи, за да му каже на ухото:
— Мисля… — беше добавил почти недоловимо. — Мисля, че не загубиха от размяната.
След това дълго беше хихикал, сякаш доволен от фарса, който беше изиграл на Дракона на съдбата…
Алан се беше върнал много смутен от тази среща — първата, която беше имал насаме с баща си за последните три години. В началото му се беше сторило, че Върховният крал е с всичкия си ум, но принцът трябваше да приеме очевидното. При това положение какво можеше да мисли? Дали Върховният крал неусетно минаваше от ясния разсъдък към лудостта или вече живееше постоянно в някакво състояние, в което действителност и бълнуване бяха неразривно свързани? Алан с никого не беше говорил за всичко това. Кой още знаеше? — беше се запитал, докато се връщаше към покоите си. Вероятно Норфолд, капитанът на Сивата гвардия — кралската охрана. Лекарите на Върховния крал. Неговият изповедник. Неколцина грижливо подбрани войници и слуги. И неколцина други.
Което беше едновременно малко и много за държавна тайна.
На следващия ден Алан се беше видял с баща си насаме отново. Върховният крал не помнеше нищо от предишния им разговор. Но беше с ясен разсъдък и напълно съзнателно заповяда да бъдат проведени нови преговори между Върховното кралство и Арканте като последен опит да се избегне задаващата се война. И все пак Алан не успяваше да заличи мисълта, че беше манипулирал един умиращ старец, който по стечение на обстоятелствата беше — или бе бил — негов баща.
И за какъв резултат!
— Вероятно моментът не е подходящ — каза Вард притеснено. — Но трябва да ви кажа нещо.
Алан знаеше за какво става дума. Знаеше и че няма никакво желание да го чуе, но въпреки това изпревари:
— Заминавате, това е, нали?
— Да. След тази мисия. След като се върнем в Ориал.
— Щом ми го казвате, това означава, че решението ви е взето.
— Така е.
Ако изобщо беше възможно, Алан помръкна още повече.
Някогашен кралски ковач, брат по оръжие и верен съратник на Върховния крал, Вард беше първият, когото Лорн нае в Ониксовата гвардия. След заминаването на Логан и Йерас беше дори единственият, когото Алан не беше наел. Той беше „Старият“, към когото всички се обръщаха с уважение било за да потърсят одобрението му, било за да получат мнението му.
— Ще имам нужда от вас, Вард. Повече от всякога.
— Дъщеря ми също. А и почти не съм я видял, откакто…
— Зная — прекъсна го Алан. — Разбирам. Но защо не приемете да сте в отпуск?
Вард се замисли.
— Тогава ще трябва да е неопределен отпуск. Защото наистина не зная кога ще…
— Имате разрешението ми.
— Наистина ли? — попита Вард, като смръщи вежди.
— Вие принадлежите към ониксовите гвардейци преди да дойда аз. Ако зависеше само от мен, вие щяхте да ги командвате. Не се шегувах, когато ви предложих да застанете начело, и никой нямаше да възрази. Особено Лорн.