Така най-добре информираните вярваха охотно, че кралицата беше пожелала обсадата на Арканте заради омразата си към Исандра — последната любовница, която Върховният крал бе обичал, и от която тя винаги бе ревнувала. В това имаше известна доза истина, но реалните мотиви на кралицата бяха политически. На първо място ставаше въпрос да се обедини кралството срещу един общ доста непопулярен враг — гордостта и благоденствието на Арканте не се харесваха на мнозина. На второ място трябваше да се повери командването на Ирдел, като предварително се знаеше, че обсадата щеше да се проточи, независимо от обявената бърза победа. И на трето място трябваше да се припише единствено на Ирдел отговорността за този военен провал, да бъде заменен от Алан, да бъдат постигнати няколко победи и после да се договори с Арканте един почетен мир — и всичко това за прослава на Алан.
— Освен това — допълни Далк, — сигурно е, че Върховният крал няма да преживее есента.
— Кой друг знае?
— Все още никой, извън Цитаделата.
Новината беше от огромно значение и остави кралицата силно замислена.
Първата част от плана, измислен от нея и приведен в действие от Естеверис, беше протекла без никакви спънки през зимата. Разбира се — както беше предвидено, — граф Д’Аргор и неколцина други бяха отказали да се присъединят към коалицията против Арканте, но всички останали ги бяха последвали и дори херцог Дьо Фелн се беше включил. Втората част беше успяла, като надхвърли всички очаквания: дъждът беше забавил обсадните действия, предпазливостта и нерешителността на Ирдел бяха породили много критики и горчивина, а провалът на атаката срещу Змиите беше изкарал наяве различията между двамата принцове в полза на Алан. Толкова добре, че всичко беше готово третата част да започне.
Но нищо нямаше да се получи.
Ако наистина Върховният крал вървеше съвсем на зле, значи времето ги притискаше. Вече не ставаше въпрос да се повери продължаването на обсадата на Алан, а промяната на завещанието принуждаваше кралицата да вземе брутални мерки.
— Ще тръгнете обратно утре на зазоряване с моите заповеди — каза тя.
Далк се поклони почтително.
В стаята си в павилиона на Ансгорн, седнала пред едно огледало, Алисия сама слагаше обеците от накитите, които щеше да носи на пиршеството. Вярна на навика си, Ейлин влезе, без да известят за нея.
— Идваш тъкмо навреме — рече Алисия. — Помогни ми, моля те.
Ейлин се приближи и взе колието, което Алисия ѝ подаде през рамо.
— Не се ли предполага, че херцогинята на Ансгорн трябва да има придворни госпожици? — попита тя, като закопчаваше украшението на гърба ѝ.
— Първо, още не съм херцогиня на Ансгорн.
— Е, все едно си.
— Освен това исках сама да се приготвя.
Ейлин сложи ръце върху раменете на Алисия и като се обърна към нея в огледалото, попита шепнешком:
— Как си?
— Добре съм.
— Наистина? Лорн ще бъде тук тази вечер.
— Зная.
— Трябва да говориш с него.
— Не!
Ейлин заговори още по-тихо:
— Ами ако разбере, че…
— И как ще го разбере? — прекъсна я Алисия. — От кого? От теб?
Ейлин изчака, накрая Алисия сведе поглед и каза:
— Съ… Съжалявам. Прости ми.
Ейлин се наведе, прегърна Алисия отзад и ѝ каза:
— В тези работи винаги има риск някой да проговори. Ти не си някоя селянка от Долен Лангър, която докарва седмо гърло за хранене!
Алисия се скова.
— Не. Аз съм Лоранс, която ще се отърве от едно копеле. И повярвай ми, не съм първата…
— Не говори така, Лис.
— Знаеш също като мен, че не мога да задържа това дете! Трябват ми тези черни билки.
— Това е първото ти дете. Черните билки ще го убият, но ти също поемаш голям риск, ако не бъдат приготвени както трябва…
Алисия се изправи и се обърна.
— Искам тези черни билки, Ейлин. И ако ти откажеш да ми намериш, ще потърся другаде.
Ейлин въздъхна.
— Говори с Лорн.
— Не.
— Той има правото да знае. И кой знае? Той би могъл да намери решение.
— Не.
— По дяволите, Лис! — извика Ейлин полугласно. — Не виждаш ли, че се опитвам да ти спася живота?
Объркването ѝ беше истинско, макар че този разговор се вписваше в плана на баща ѝ: „Посъветвай Алисия да се довери на Лорн. Сподели с нея тревогите си. Така, ако след това тя разбере, че той е научил от теб, ще може да повярва, че си била водена от желанието си да помогнеш…“ Това беше един от талантите на херцога — той знаеше как да използва за собствените си цели чувствата на другия. Най-добрите лъжи са тези, които почиват на истината.