— Помисли, Лис. Умолявам те…
Алисия погледна Ейлин право в очите. Нейните очи се напълниха със сълзи и тя повтори:
— Не.
„Тогава прости ми“ — помисли си Ейлин, като притисна приятелката си в прегръдките си.
Пиршеството беше сервирано под светлината на факли.
Покрити с бели покривки, избродирани със синьо и златно, масите бяха подредени в главния двор на кралския лагер, пред павилиона на Върховното кралство — там, където същата сутрин принц Ирдел беше посрещнал Двора. Под акомпанимента на тамбурин и флейта, музиканти свиреха на вивули, за да забавляват гостите, преди те да започнат да танцуват. Натрупани клади очакваха да бъдат запалени за бала. Колкото повече се стъмваше, Голямата мъглявина изгряваше все по-ясна, а нейните арабески и звезди изглеждаха като украшения от жив седеф по небесния свод.
На почетната маса Лорн се оказа седнал до Алан, през няколко стола от Алисия и от граф Дьо Форланд. Ядеше без апетит и пи малко повечко, като не можеше да се сдържи и да не наблюдава скришом тази, която продължаваше да обича. Тя се усмихваше и разговаряше учтиво със съседите си, бледа и красива, с често блуждаещ поглед. Деколтето ѝ беше скромно. Носеше рокля в изумрудено зелено, избродирана в сребърно. Светлините на факлите подчертаваха крехкия ѝ профил и възпламеняваха русо-червеникавите ѝ къдрици, прибрани в кок.
Изведнъж музикантите престанаха да свирят.
Разговорите замряха. Приборите престанаха да потракват по чиниите, а чашите бяха сложени на масите, докато кралицата чакаше изправена. Настана тишина, чуваха се само шумовете на околната нощ и пукането на пламъците на факлите, напоени със смола.
— Благородни дами и господа… — започна кралицата.
Лорн слушаше разсеяно.
Играеше си с пръстена си на Пръв рицар и се възползва от това, че всички погледи бяха насочени към кралицата, за да се възхищава спокойно на Алисия, която никога не му се беше струвала толкова красива и уязвима. Най-сетне тя го забеляза. Погледите им се кръстосаха и останаха приковани един в друг. Отначало сериозни, после нежни. Лорн се усмихна. И несъмнено Алисия щеше да отвърне на тази усмивка, ако Форланд не беше сложил ръка върху китката ѝ.
Това беше предупреждение, което я вледени, като ѝ напомни жеста на херцог Д’Ансгорн онзи път, когато я беше заплашил едва прикрито. Издърпа ръката си, а в това време Лорн посрещна без да трепне спокойния, убийствен поглед на Форланд. От другия край на масата Дънкан дьо Фелн не пропускаше нищо от този безмълвен двубой.
Отекнаха ръкопляскания.
Прекратявайки схватката си с Форланд, Лорн видя, че кралицата сяда, а Ирдел се изправя, за да говори на свой ред. Алан ръкопляскаше механично, с протоколна усмивка на уста. Като се наведе към него, Лорн го попита:
— Какво става?
— Майка ми току-що поднови доверието си в моя брат. Той запазва командването на обсадата.
Лорн знаеше, че Алан смяташе да замести Ирдел.
— Ти знаеше ли?
— Да. Майка ми ми го каза преди малко.
След аплодисментите Ирдел започна реч според обстоятелствата.
— Какво ще правиш? — попита Лорн.
— Тук няма никаква полза от мен. По-добре да се върна в Ориал. Впрочем като че ли майка ми иска точно това.
Лорн наблюдаваше Ирдел и се питаше какво ли може да чувства. Несъмнено известно удовлетворение, защото ако му беше отнето командването, това щеше да означава ужасно непризнаване, направо унижение. Но дали беше щастлив? Със сигурност не. Той никога не беше одобрявал тази обсада. Ръководеше я само защото дългът му повеляваше така и пак от задължение щеше да продължи да го прави. Повече от всякога Ирдел беше в плен на ранга и рождението си, пленник на съдбата си, пленник на ролята, която се предполагаше, че трябва да играе. Обаче тази роля, помисли си Лорн, му беше отредена от кралицата. И не беше ли написала тя всъщност, заедно с Естеверис, всяко едно от действията на пиесата, която се разиграваше в момента? Внезапно обзет от особено чувство, нещо средно между обаяние и тревога, Лорн забеляза, че бяха обградени от декор от дъски и платна.
Театрален декор.
Приветстван не така възторжено, както кралицата, принц Ирдел седна, след като обеща ако не победа, то поне възможно най-щастлив изход от обсадата на Арканте. Тогава музикантите засвириха прелюдията на испанския танц павана и всички, които искаха, станаха да танцуват. Запалиха големи огньове. Мъже и жени се подредиха в редици едни срещу други, поздравиха се и едновременно подхванаха елегантна, хармонична хореография.