Теас.
Той се казваше Теас и се беше върнал с намерението да убие Лорн, за да завърши онова, което бе започнал. Но сега Лорн си спомняше как, надарен с невероятна сила и с душа, по-студена от лед, беше хванал убиеца и го беше накарал да признае кой го е наел. Беше толкова лесно и толкова приятно да го накара да страда. Тъмнината беше негова господарка и съюзница. Беше ли се чувствал някога по-силен и по-доволен, колкото в онзи миг? А Лорн беше изпитал такова задоволство, когато закова Теас за стената, като го прободе с кама право в лицето!
Впрочем именно той беше почувствал това удоволствие, тази наслада.
Той и никой друг…
Изправен срещу дракона, Лорн изпитваше силно желание да избяга, макар да не можеше да избяга от самия себе си.
Но да избяга далеч. И за дълго.
Докато се изгуби.
— Тогава защо не се видях как извършвам тези деяния — попита той с разтреперан глас. — Ако наистина съм ги извършил в пълно съзнание, защо бяха скрити от мен?
Развеселен, драконът погледна жертвата си.
— Толкова ли си наивен? Смяташ ли, че твоята част от Тъмнина коварно е отблъснала тези спомени? Че тя ги е скрила? — Серкарн изпухтя презрително. — Другата част от теб ги е скрила. Ти самият! Тъй като си неспособен да приемеш постъпките си! И твърде слаб! И подъл!
— Не!
— Ти не искаше да видиш, Лорн. Не искаше да знаеш. Тъмнината те разкриваше такъв, какъвто си — пред самия теб. Такъв, какъвто винаги си бил и какъвто ще бъдеш до смъртта си. И трябва да благодариш на съдбата, която пожела да те събере с Тъмнината. Трябва да ѝ благодариш, защото най-накрая знаеш истината за уродливото копеле, което си…
— Не! — изрева Лорн.
Всяка дума на дракона се забиваше в него като удар с меч. С наранена до болка душа, разбит, победен, Лорн падна на колене.
— Не… — пророни той още веднъж тихо.
Драконът на разрушението вдигна глава и отвратен се дръпна от проснатия на пода Лорн.
— Патетично… Как съм могъл да си представя, че ти би могъл да си ми полезен? Как Пазителите са могли да си помислят, че си достоен за твоята съдба? Ти! И съдба! Направи услуга на сина си, рицарю. Спести му срама да има баща като теб.
Лорн вдигна глава.
— Син?
— Да — каза драконът с престорено безразличие, което заблуди Лорн. — Все още виждам достатъчно далеч по пътищата на съдбата, за да ти го кажа. Ще се роди син от съюза ти с…
— Ще имам син? — Лорн се изправи — Или това е още някоя от лъжите ви?
— Защо да те лъжа?
— Син…
В сърцето на Лорн се зараждаше искрица надежда, но Серкарн реши веднага да я угаси.
— Аз обаче — каза той, — ако бях на твое място, нямаше да се радвам толкова да имам потомство…
И тъй като Лорн го гледаше неразбиращо, добави със злобна радост:
— Ти как мислиш, какво чудовище може да се роди от семе, пропито от Тъмнината?
Заслепен, бесен, Лорн размаха меча си и скочи към дракона, като нададе вик, който отекна в тъмнината на килията му.
Никой не посмя да събуди Алан. Така че едва на сутринта той бе уведомен и без да чака, бързо отиде в затвора на двореца.
— Какво сте му направили? — извика той, когато намери Лорн в килията му.
— Нищо! — защити се главният тъмничар, като инстинктивно отстъпи. С наведени очи помощниците му също стояха настрана. — Напротив, направихме каквото бе по силите ни, за да…
С вързани китки и глезени, Лорн се мяташе на сламеника си. Кърпа, завързана на устата му, заглушаваше яростните му викове, но не пречеше на черната жлъч да се стича по брадичката му.
Цялата му уста беше изцапана. Ризата му беше разкъсана. На челото му имаше рана, косата му беше покрита със засъхнала кръв.
Алан забеляза, че тъмничарят и помощниците му имаха белези от удари и ухапвания. Очевидно Лорн им беше създал доста главоболия.
— Случи се тази нощ — каза тъмничарят. — Рицарят изведнъж започна да крещи. Веднага притичахме и го видяхме как се блъска с все сила в стените. Беше като побеснял. Тогава се опитахме да го хванем, за да му попречим да…
— Разбрах.
Тъмничарят и помощниците му стояха на разстояние от Лорн. Спогледаха се тревожно като видяха, че принцът се приближава до него, но не посмяха да му попречат.
— Внимавайте, месир — рече тъмничарят.
Алан не искаше да чуе и се наведе над Лорн, който се мяташе във веригите си. Стенеше, лицето му се кривеше от гримаси. Очите му бяха като две слепи сиви топчета. Алан го погледа един дълъг миг състрадателно, после прошепна: