— Три дни. А на четвъртия ден спахте.
— Три дни? — извика Лорн. — Три?
— Съжалявам.
Значи беше изкарал три дни в транс и през това време беше стенал, крещял и бълвал ругатни. Три дни се беше съпротивлявал и беснял, окован във вериги. Три дни, през които бе искал да разруши всичко наоколо си. В устата му се появи горчив вкус — вкус на жлъч и кръв.
— Ще има ли други? — попита той.
— Кризи на лудост, дължащи се на Тъмнината? Да. Много е възможно.
— По-силни? По-продължителни?
— Нищо не ни позволява да твърдим каквото и да било.
— Но какво всъщност ми се е случило?
— Вашата част Тъмнина е надделяла и е затъмнила целия ви разсъдък, всяка преценка. Не зная какво го е предизвикало, но вие със сигурност знаете.
Лорн кимна, като си мислеше за сляпата ярост, която го бе обзела пред Дракона на разрушението.
— Нещо ме… изкара извън себе си — каза той.
— В такъв случай направете така, че това нещо да не се повтори. Оттук насетне, повече от когато и да било, трябва да се владеете.
Лорн не отговори.
Загрижен, той забеляза един поднос, върху който имаше изцапана кърпа и наполовина пълна бутилка с някаква кехлибарена течност, която можеше да бъде единствено нещо, в което имаше кеш. Лорн разбра, че това беше послужило да го накарат да диша изпаренията на тази отвара и си представи как брат Ярл му слага напоената кърпа на лицето, докато той се опитва да се съпротивлява. Дали се беше мятал дълго, окован във веригите, преди дрогата да го приспи? Това поне обясняваше съня без сънища, от който беше изплувал.
— Благодаря — каза Лорн. — Благодаря, че сте ми помогнали.
— Моля ви.
Преценявайки, че привършил, брат Ярл стана от табуретката.
— Пийте по малко от това всеки ден — каза той като посочи бутилката на подноса. — Това е отвара по моя рецепта. Ще ви облекчи и ще ви помогне да си върнете спокойствието, дори и съня.
— Благодаря.
Монахът рицар потропа на вратата, за да повика тъмничаря. Докато чакаше, Лорн се изправи, като се подпираше на стената. Брат Ярл не трепна, но дебнеше и най-малкото движение на затворника.
— Бих искал да зная едно нещо — каза Лорн. — Знаете, че съм поразен до мозъка от Тъмнината. Би трябвало да ви вдъхвам ужас. Би трябвало да не мразите. А не е така. Вие ми нямате доверие, но нищо повече. Защо?
— Защото изпитвам ужас от Тъмнината и от онези, които ѝ служат. Не от жертвите ѝ.
Двамата мъже се погледнаха и дълго не откъснаха очи един от друг, после тъмничарят отвори вратата и брат Ярл излезе.
— Ще се моля за душата ви, рицарю.
Остави Лорн обзет от угризения, които нито можеше да разкрие, нито да облекчи. Защото отсега насетне Лорн трябваше да живее не само със спомена за престъпленията, които бе извършил, но и със спомена — още по-жив — за удоволствието, което бе изпитал от тях. И именно това удоволствие, това дълбоко задоволство, това чувство, че е бил напълно такъв, какъвто си е, когато се бе отдал на Тъмнината, бяха нетърпими.
Кой беше той?
Брат Ярл бе пожелал да види в него жертва.
Той беше обаче и мъченикът, и палачът.
Отговорът на Върховния крал пристигна на следващия ден.
Вратата на килията се отвори и влезе Норфолд, придружен от двама сиви гвардейци. Капитанът на кралската гвардия тържествено разпечата един официален пергамент, разгъна го и без предисловия прочете:
„Аз, Ерклант Втори, Върховен крал на Лангър, Аргор, Фелн, Лориан и Орвал, реших и оповестявам днес, в осмия ден на…“
Седнал на сламеника, с ръце положени върху сгънатите му колене, Лорн изслуша Норфолд, който прочете декрета, с който Върховният крал му отнемаше поста на Пръв рицар на кралството. Кралското становище беше обосновано, при положение че на Върховния крал му бе достатъчно просто да оповести решението си. Лорн очакваше да го обвинят в предателство спрямо доверието на краля и рицарските идеали за чест и вярност. Към тези обвинения бяха прибавени и други. Те всички бяха неясни и унизителни и Лорн не им обърна никакво внимание.
И за какво ли?
Върховният крал за втори път го изоставяше — него, своя син.
Своето копеле.
Лорн свали пръстена с герба и все така седнал го подхвърли към Норфолд, който навиваше пергамента.
— Разкарайте се.
Капитанът го погледна злобно, после излезе, последван от своите гвардейци. Той мразеше Лорн, но не тържествуваше. За него от освобождаването на Лорн до този момент, като се мине през провъзгласяването му за Пръв рицар, всичко беше просто един огромен провал, който щеше да опетни края на царуването на Върховния крал.