— Ти знаеш, че той вече става — каза Нае, застанала решително срещу баща си.
— Да.
— И че е излизал?
— И това също.
— Прекалено скоро е!
— Лорн знае по-добре от нас кое е добре за него, Нае.
— А, това не се знае.
— Не мислиш ли, че по-скоро трябва да се радваш, че се възстановява толкова бързо? — каза Вард меко.
— Да — рече Нае неохотно. — Но ако продължава толкова да прибързва, рискува да…
Развълнувана, тя не довърши думите си.
— Но какво те притеснява толкова? — разтревожи се Вард.
— Нищо — излъга дъщеря му. — Съвсем нищо…
Смутен, отец Домнис реши, че сега е моментът да извести за присъствието си, като леко се прокашля.
— Моля да ме извините — каза той, застанал на прага.
Вард се обърна и му се усмихна.
— Влезте, отче. Влезте, моля ви.
Свещеникът се приближи и забеляза, че Нае се възползва от това, за да избърше тайно една сълза, потекла по белега на бузата ѝ. Двамата с Вард седнаха край масата, към тях се присъединиха Кай и Беор, който донесе чаши и бутилка и наля вино. Нае предпочете да ги остави. Да, тя добре знаеше, че Лорн щеше да замине веднага щом се почувства годен.
— Как е той? — попита Кай.
— Толкова добре, колкото изглежда — отвърна свещеникът. — Раните вече зараснаха. Още е уморен и изтощен. Но вече няма опасност за живота му.
— Тогава нищо повече не ни принуждава да останем тук — заключи Вард.
— Не. Дайте му още няколко дни, за да възстанови силите си, и Лорн ще може да язди нормално.
— Още по-добре.
— Още ли мислите, че сте застрашени тук? Дори и след като минаха две седмици?
Вард направи гримаса.
— В интерес на истината не знам какво да кажа. Наистина си представям, че ако нещо трябваше да се случи… Но това, в което съм сигурен, е, че повече няма какво да правим в Ориал.
— Освен това — намеси се Беор — Лорн бе прогонен от Лангър. Всеки ден, в който продължава да е тук, го поставя все повече извън закона.
— А вие? — попита свещеникът другите трима мъже. — Вие какво смятате да правите?
Вард се облегна на стола си и въздъхна.
— Без съмнение всеки от нас ще се върне към съдбата си…
И като стана, вдигна чашата си и добави:
— Но беше едно хубаво приключение, а?
Другите се съгласиха и всички вдигнаха наздравица.
През нощта Вард, който не можеше да заспи, стоеше сам и бавно отпиваше от чаша вино в голямата стая, когато Лорн дойде при него. Първата му реакция беше да стане и да иде да му помогне, но Лорн го спря с ръка.
— Добре съм — каза той.
Движенията му бяха сковани и леко куцаше. Но се държеше на краката си въпреки болките. Придърпа един стол към себе си и седна без помощ, а Вард му наля чаша вино.
— Благодаря.
Ръцете на Вард бяха голи и Лорн се загледа в племенните татуировки, които единствени издаваха произхода на стария ковач. Тогава си помисли, че почти нищо не знаеше за миналото на Вард. Той беше сканд като майката на Лорн, а после? Как беше дошъл във Върховното кралство? Как беше заслужил уважението и доверието на Върховния крал? Как беше станал кралски ковач? Тъй като Лорн го познаваше от детството си, струваше му се, че той е бил там цяла вечност. Че винаги е служил на Върховния крал, че винаги е живял в Цитаделата. И все пак…
— Нае се тревожи — каза Вард.
Лорн гледаше разсеяно и не отговори веднага.
— Не… не бива. Добре съм.
— Тя го знае. И дори много добре го знае. И вече не се тревожи за здравето ти.
Лорн смръщи вежди.
— Тогава защо?
— Защото знае, че скоро ще заминеш.
Лорн замълча.
— Права е, нали? — настоя Вард.
— Да.
— Къде смяташ да отидеш?
— Не знам. Извън Лангър. Далеч.
— И сам.
Лорн кимна.
Със заминаването си той се подчиняваше на присъдата за заточение, която тегнеше над него. Но най-вече отдалечаваше хората, които обичаше, от човека, в който се бе превърнал, и от опасността, която представляваше за тях заради Тъмнината. Може би искаше да избяга от погледите им преди очаквания упадък, тъй като властта на Тъмнината над него щеше само да нараства и така до края. Лорн се беше отказал да се бори и да се надява, единственият въпрос беше да разбере дали Тъмнината щеше да погуби първо тялото или ума му. Страх, омраза, презрение, жалост. Ето какво щеше да започне да вдъхва у хората рано или късно. Лорн искаше да си спести всичко това. Все още му оставаше достатъчно гордост и се надяваше само на едно: да намери смелост да сложи край на живота си, преди да е станало прекалено късно, за разлика от Върховния крал…