Думите и упреците на Вард бяха попаднали точно в целта. Лорн продължаваше да е все така уморен и отчаян. Отвратен. Но не можеше да престане да мисли за Алисия и за своя син, до степен, че започна да се сърди на Вард. Защото всичко беше много по-просто, когато Лорн се беше отказал, когато всякакъв бунт, всякаква амбиция го бяха напуснали. В отказа има известно успокоение. Всичко е свършило и вече можеш да се оставиш да паднеш. Вече не се бориш. Повече не страдаш. И като престанеш да се надяваш, потъваш в един спокоен полумрак.
Но Вард му беше отнел всичко това.
Сега ново съмнение измъчваше Лорн и засилваше отчаянието му. Една част от него искаше да замине, да избяга и да изчезне. Друга му припомняше задълженията му към Алисия и детето. Имаше ли правото да изостави Лис на съдбата ѝ, макар да беше убеден, че завинаги я е изгубил, като уби Форланд? Не я ли обичаше достатъчно, за да ѝ се притече на помощ, без да чака нищо от нея в замяна? И можеше ли да понесе да обрече сина си през целия му живот да е роден без баща или — по-лошо — да е копеле на осъден и опозорен рицар, на лишен от чест предател? Защото нямаше никакво съмнение, че щеше да дойде денят, когато синът му щеше да научи тайната за своя произход и щеше да се срамува от това.
Да се срамува от баща си.
Да се срамува от кръвта и наследството си. Да се срамува от самия себе си.
Краката на Лорн сами го отведоха в квартала на червените павета. Изведнъж на един завой забеляза, че улицата му е позната и се приближи до затворената порта на Черната кула.
Някогашният генерален щаб на Ониксовата гвардия в Ориал беше пуст. Лорн се изненада, но тогава си спомни какво беше чул Вард да споделя с Нае: сега казармата на черните гвардейци беше в Кралския дворец, което никак не се нравеше на Лазурната гвардия. Но за Горланс беше важно да се доближи до кралицата и до властта — начин да задоволи амбициите си, като при това публично заяви безупречната си лоялност. Така Ониксовата гвардия се бе отказала от всякаква независимост. Сега тя представляваше рицарски орден, изцяло предан на Короната. Както винаги Естеверис беше изработил нещата много добре. Вместо да смаже или да разпусне Ониксовата гвардия той я бе подчинил.
Лорн си спомни онзи летен ден, когато — сам — с пръстена си на Пръв рицар на пръста, беше влязъл във владение на кулата. Беше едва миналата година, а като че ли цяла вечност беше изминала оттогава. Както всичко около нея, и главната кула беше просто една развалина. Сега, престроявана два пъти, тя все още се издигаше под елегантните спирали на Голямата мъглявина. Отначало времето, а после и огънят не бяха успели да я разрушат. Но там, където те се бяха провалили, може би забравата щеше да успее.
Тогава, в онзи ден, един ритник с ботуша се бе оказал достатъчен, за да влезе. Сега сигурно трябваше повече сила, за да разбие пешеходната врата до портала и…
Тя не беше заключена.
Невярващ, Лорн я бутна и влезе, като установи, че не е била разбита. Просто бяха забравили — или недогледали — да я заключат. Ето това вече означаваше много. Когато Ониксовата гвардия е била в своя апогей, множество Черни кули са се издигали по хълмовете на Ориал и дори в други градове. Тази беше последната — едновременно останка и символ. Това, че беше оцеляла през вековете, беше цяло чудо, но това, което Черните кули представляваха, никак не се харесваше на сегашната власт, която не можеше да търпи една от тях да остане. „На Върховното кралство служим. Върховното кралство защитаваме.“ Също както първоначалната Ониксова гвардия, Черните кули не бяха само защитнички. Те бяха и пазителки. Те бдяха и се грижеха.
Лорн прекоси двора, като се питаше колко ли време Естеверис щеше да изчака, преди да разруши последната Черна кула, колко ли време щеше да мине, преди тя да бъде изравнена със земята, а камъните ѝ продадени и теренът разчистен. Тази мисъл му се стори нетърпима и това го учуди. Не трябваше ли сега да не му пука за всичко това? След всичко, което бе изтърпял, каква цена можеше да придава на тази постройка? Нека Върховното кралство и Ониксовата гвардия да си се оправят помежду си. Той самият беше дал достатъчно много, достатъчно бе пожертвал…
Но не, той не го вярваше.
Лорн вдигна очи към главната кула и нейните кулички на ъглите, високи колкото нея. На бледата светлина на огромните съзвездия можеше да различи новите камъни и другите, по-тъмни, които бяха преживели пожара, в който той за малко не бе загинал парализиран и обезкървен. Споменът за силната болка се пробуди в хълбока му, там, където убиецът беше забил отровния си меч. Вкус на черна жлъч изпълни устата му и го накара да се изхрачи.