Ами ако предположеше, че няма да се откаже?
Ако предположеше, че от чувство за дълг или от гордост откаже да се признае за победен и реши още веднъж да се изправи срещу съдбата, какво можеше да направи, той, който бе изгубил всичко?
Вече беше никой…
Обезсърчен, Лорн реши да прогони тези мрачни мисли и почувства нечие присъствие. Някой го наблюдаваше отзад, като се мъчеше да не вдига шум. С ръце на кръста, той остана с лице към кулата и каза силно и спокойно:
— Който и да сте, съветвам ви да се покажете. Не ме карайте да дойда и да ви намеря.
Лорн знаеше, че дава на другия възможност да се измъкне или да го нападне, но нищо подобно не се случи.
— Рицарю? Рицарю Лорн? Вие ли сте?
Лорн позна гласа, който го викаше, и се обърна.
— Кадфелд?
Беше той.
Кадфелд беше един от обитателите на Червените павета. Побелял старец с големи сиви мустаци, който живееше от просия и от малкото, което му носеха старите книги, които събираше и продаваше евтино. Миналата година Лорн го беше спасил. После се бе привързал към този образован, приятен мъж, страстно независим, който искаше единствено да бъде оставен на мира и не пречеше на никого.
— Но какво правите тук, Кадфелд?
Старият човек пристъпи напред, облечен в чисти, закърпени дрипи, с разрошена коса и увиснали мустаци.
Усмихваше се.
— Принц Алдеран ми позволяваше да ползвам тук едно долапче за храна. Това се промени с другия, Горланс. Но сега, когато всички заминаха, си казах, че сигурно на никой няма да му се стори неуместно, ако се върна в моите скромни покои. Сгрешил ли съм?
— Не.
Лорн отново насочи вниманието си към главната кула, която се извисяваше над тях с цялата си маса и тъмнота.
— А вие, рицарю? Мога ли да ви попитам какво ви води тук в тоя час?
— И аз не мога да ви кажа какво точно. Сигурно носталгията… От колко време е изоставена кулата?
— Два дни. Дали ще разрушат всичко?
— Не зная. Но ми се струва повече от вероятно.
— И нищо ли не може да се направи?
— Боя се, че не.
— Колко тъжно…
Замълчаха, и на двамата им беше трудно да повярват, че Черната кула, старата ѝ главна кула, мястото, на което се намираха, скоро — след като бяха съществували петстотин години — нямаше да ги има.
— Дори вие? — внезапно попита Кадфелд.
— Моля?
— Дори вие ли не можете да попречите на това?
Лорн въздъхна.
— Не.
— Тогава никой не може — заключи Кадфелд.
Лорн присви очи и почувства необходимост да се оправдае.
— Всичко изгубих, Кадфелд. С изключение на меча си и на няколко човека.
— Научих за изпитанията, през които сте минали, рицарю. Повярвайте ми, че наистина ви съчувствам.
— Благодаря.
— Впрочем, ако мога с нещо да ви помогна, доколкото ми позволяват силите… Неблагодарността на силните на деня е пословична, но аз не забравям, че всички ние сме длъжници.
Лорн не отговори, очите му бяха втренчени във вратата на главната кула. Старецът проследи погледа му и каза:
— Можете да влезете, ако желаете. Отворено е.
Без да каже и дума, Лорн изкачи стъпалата, водещи до вратата, бутна я и влезе, но не можа да продължи по-нататък, тъй като тъмнината в кулата беше непроницаема.
— Чакайте — каза Кадфелд.
Докато в тъмнината Лорн попиваше духа на това познато място, Кадфелд побърза и се върна с парче свещ; запали я с кибрита си.
— Ето — каза той.
Затрептя пламъче — мъничко насред голямата зала и сякаш изгубено след тихия мрак.
В едната от ъгловите кулички на главната кула беше витата стълба, водеща към горните етажи, а в другите две имаше кръгли зали. На приземния етаж едната от тези зали представляваше параклис, чийто вход, дълго време зазидан, миналата година беше открит по време на първите възстановителни работи. Този параклис беше много стар и беше претърпял много вандализъм, барелефите и стенописите му бяха изчоплени с длето. Очевидно беше посветен на някой от Божествените дракони, но статуята над олтара беше повредена до такава степен, че беше неузнаваема. За кой от Божествените ставаше дума? Нищо в историята, нито в традициите на Ониксовата гвардия не позволяваше да се изрази и най-малката хипотеза. Така че параклисът беше запазил цялата си загадъчност, както и криптата си, в която Лорн беше отгатнал присъствието на Тъмнината, без да може да го обясни.