— Кога тръгваме? — попита Лорн.
— Утре. Ще бъдете ли готови?
— Ще бъдем.
Когато пристигнаха, Лорн и хората му бяха принудени да оставят конете си на твърда земя, в една от процъфтяващите конюшни на влизане в града. После бяха последвали брат Ярл до хана „Червената слама“ където Леня му бе казала да отседне, ако дойде в Долхам. Макар че от квартала имаше какво още да се желае, мястото беше дискретно и собственикът знаеше да си държи езика. Ханът имаше и предимството, че беше една от високите постройки, построени на твърда земя — доколкото изобщо можеше да се намери педя твърда и суха земя в този езерен град. До него се стигаше по външно стълбище, което се издигаше над мъглите и стигаше до първия етаж.
Бяха наели таванските помещения и бяха сами там. Да спят на прости сламеници не ги притесняваше. Когато Лорн се върна, всички чакаха, независимо от късния час, и убиваха скуката както можеха, защото беше по-добре да не се показват из града. Йерас точеше едно острие, което вече бръснеше. Кай четеше. Емрин, Енград, Лиронд и Ройс играеха карти. Вард си лъскаше ботушите. Беор машинално търкаляше зарчета. А Нае говореше тихо с един новодошъл в ъгъла, който беше направила за себе си зад едно одеяло, заковано за гредата. В Ориал Лорн още не беше съобщил, че възнамерява да тръгне да търси Меча на кралете, когато Нае заяви, че и тя ще е част от експедицията. Нито Лорн, нито Вард — които знаеха колко е способна и твърдоглава — не бяха намерили какво да възразят. Впрочем тя от никого не искаше позволение.
Всички си отдъхнаха, когато видяха Лорн и Логан да се връщат заедно с брат Ярл: бяха всички, при това живи и здрави.
Или почти.
— Ранени сте — каза Вард. — Какво се случи?
— Ранени, но за нас се погрижиха и сме превързани — поправи го Лорн. — Всичко е наред.
— Логан, кажи ми, че твоята ръка е по-добре от моята! — рече един глас, който Лорн и Логан отдавна не бяха чували.
Изненадани, те се обърнаха към онзи, който тъкмо беше излязъл иззад одеялото, от което Нае беше направила завеса. Новодошлият всъщност беше стар другар.
— Лиам! — възкликна Лорн.
Този ветеран от многобройни битки беше първият, когото Лорн бе наел в Ориал. Той беше негов лейтенант по време на обсадата на Ангборн, където бе тежко ранен, което му струваше част от лявата ръка. Когато Лорн се бе върнал в Ориал след победата, Лиам трябваше да остане в Ангборн. В крайна сметка се бе възстановил, но ампутираната ръка го изваждаше от активна служба. Тогава Лорн му бе поверил командването на крепостта на Ангборн, която беше поискал от Върховния крал и оттогава тя се намираше под властта на Ониксовата гвардия.
— Но как така ти…?
Лорн не довърши въпроса си. Беше разбрал и се обърна към Вард, който се беше засмял до ушите.
— Ти си бил, нали?
— Рекох си, че всяка помощ ще ни е добре дошла…
— Предадох командването, когато разбрах, че Ониксовата гвардия ви е била отнета, рицарю. Така че ако искате един сакат човек…
Лорн го прегърна за благодарност. После, като се обърна към другите, каза:
— Сега вече няма как да се провалим.
Зимата на 1548 година
Планините Галаар
Пътуването до планините продължи дълги дни. Вървяха по слабо известни пътеки, по замръзнала земя, през гъсти гори, мрачни и потънали в сняг. После видяха планините, които сякаш стигаха до хоризонта и извисяваха до небето своите бели върхове и хребети.
Построен в подножието на първите предпланини на Галаар, в края на гора, ханът беше последният, който срещнаха. Трябваше да се снабдят с провизии и решиха само Лорн, Вард и Ройс да идат с товарните коне, а другите да лагеруват на един час път оттам. Ханът беше сборно място за ловците и траперите от областта, но в него отсядаха и иргаардски шпиони, които неизбежно щяха да забележат отряд въоръжени конници, пътуващи към Вейлд. Освен това Леня рискуваше веднага да бъде позната и заловена.
Ханът беше укрепен. Зад стените му имаше ковачница, конюшня, обор, кокошарник, мелница, няколко постройки за живеене и дори параклис, чиято камбанария служеше и за наблюдателна кула. Двойната порта беше отворена. Лорн, Вард и Ройс слязоха от конете на двора.
— Заемам се с провизиите — каза Ройс.
Лорн и Вард го оставиха и влязоха в хана.
Както останалите постройки, и той беше изграден изцяло от дъски и греди. Таванът беше нисък, а прозорците — малки. Подът скърцаше, а греди поддържаха открития гредоред на тавана, от който висяха лампи. Оръжия и ловни трофеи красяха стените. Голямата камина беше единственото зидано нещо. В нея хубав огън поглъщаше с пращене три огромни пъна. Излъчваше се топлина, която — веднага щом вратата се затвореше — сякаш опичаше лицата, изложени дълго на ледения вятър, духащ от север.