— Ами да! Защо ми задаваш такъв въпрос?
— Не знам. Като че ли…
— Твоята загриженост ме трогва, но напразно се тревожиш. Сега, с твое позволение, ще се оттегля, за да отговоря на един призив на природата. Изчакай малко, преди да организираш издирване, какво ще кажеш? — пошегува се Лорн и остави Исарис.
Стана и усмивката, която охотно демонстрираше, изчезна веднага щом се обърна с гръб. Вард не беше глупак, проследи го с поглед и тогава срещна погледа на брат Ярл. Без думи се разбраха, че и двамата бяха на едно мнение: Лорн криеше нещо.
Стигнаха на следващия ден и започнаха най-мъчителната и опасна част от пътуването си. Ден след ден по все по-стръмни пътеки и през все по-високи проходи достигаха до все по-отдалечени долини, шибани от яростни, ледени ветрове, които бучаха и помитаха снега. Видяха изоставени ферми, опожарени села, понякога осеяни със замръзнали трупове, както и стари, зловещи развалини, които напомняха на Лорн и Вард онези, които изпъстряха Закрилящите планини. Може би имаха същия произход. Може би тези стари кули и древни стени са били построени от хората по времето на Мрака, за да се бият с армиите на Драконите на сянката и забравата. Леня казваше, че в тези развалини живеят призраци, че са прокълнати. Понякога обаче правеха лагера си сред тях, твърде щастливи, че ще могат да поспят на завет от връхлитащите бури, които ги смразяваха до костите.
Една сутрин забелязаха първия иргаардски патрул.
Оттогава насетне продължаваха да напредват само ако Леня и Йерас вървяха пред тях като разузнавачи. С наближаването на Горните долини патрулите ставаха все по-начесто и за малко не ги засякоха самотни ездачи. Принудени да се откажат да преминат през проходи, наблюдавани от войниците на Черната хидра, много пъти трябваше да се връщат назад в търсене на друг път. От предпазливост се лишиха от нощния огън. После трябваше отново да си набавят провизии.
Една вечер, докато лагеруваха, Леня сподели тревогите си с брат Ярл.
— Трябва да говорим с другите — каза тя.
— Добре.
И тогава Лорн и останалите научиха това, в което вече се съмняваха, а именно, че иргаардците напълно бяха изолирали областта на Горните долини. Каквото и да се случваше в този момент, там беше невъзможно да се проникне.
— Винаги има начин — каза Лорн.
— Не и този път — каза Леня. — Не и без да ни забележат със сигурност. Вече четири дни се мъчим да намерим проход, през който да минем. Всичките се охраняват.
— Невъзможно е да минем със сила — каза Лиам. — Ще ни избият.
— Можем да се опитаме да преминем някой проход през нощта — предложи Беор.
— Ще трябва да оставим конете зад нас — възрази Лиронд.
— И без гаранция за някакъв резултат — добави Енград.
— Но не можем да продължаваме да бродим все така — каза Йерас. — Най-накрая иргаардците ще ни забележат и няма да имаме друг избор, освен да се бием или да бягаме.
— И да не забравяме, че до сега времето беше лошо — каза Вард. — Това ни направи услуга, понеже пречеше на змейниците да излязат. Но ако небето се проясни…
Всички замълчаха, убедени, че нямат никакъв шанс да избягат от бдителността на змейниците. За момент сред руините се чуваше само пукането на огъня, който се бяха решили да запалят, за да не умрат от студ.
— Трябва да има начин — настоя Лорн. — Някой пролом, някой забравен проход, галерия от пещери под планината… Нещо!
— Не — каза Леня. — Кълна ви се, че ако…
— Помислете! — заповяда Лорн, като внезапно повиши тон.
— Но нали…
— Мислете! Помислете за брат си, там. Помислете за другарите си по борба. Само един проход ни дели от тях.
— Зная, но…
Лорн се приближи до младата жена и стана още по-настойчив под изумените погледи на останалите.
— Те се нуждаят от вас, Леня. Брат ви има нужда от вас. Той има нужда вие да намерите решение!
— Ама не мога! — избухна Леня с насълзени очи. — Няма решение!
— Помислете!
— Не!
— Помислете!
— Лорн! — извика Нае.
Бесен, Лорн се извърна към Нае, а брат Ярл прегърна Леня.
— Какво?
— Безсмислено е да я измъчваш — каза Нае без да трепне.
— Защото ти искаш да се откажеш, така ли?
На свой ред и Вард се намеси.
— Нае е права, Лорн. Достатъчно.
Лорн го погледна втренчено.
— И ти ли? И ти ли искаш да се откажеш?
— Не съм казал това, но…
Лорн, който не ги слушаше, се обърна към другите. Всички се колебаеха, въздържаха се, раздвоени между учудването и тревогата. Дори Исарис, седнал на една скала, го наблюдаваше с любопитство.