— Вие също искате да се откажете от Меча на кралете, така ли? Тук и сега? Толкова близо до целта? Искате да се откажете след всички тези усилия?
Вард се опита още веднъж да вразуми Лорн.
— Понякога трябва да се признаеш за победен — каза той и сложи ръка на рамото му.
С опакото на юмрука си Лорн помете ръката на Вард, сякаш го беше изгорила.
— Не ме пипай!
Вард се вкамени, но очите му заблестяха от гняв.
Страхувайки се от най-лошото, Нае пристъпи напред, а Кай твърде късно направи инстинктивен жест да я задържи.
— Ами след като няма друг път, Лорн — каза тя почти умолително.
Впи поглед в очите на Лорн и той се смути…
После се успокои.
— Да — каза тогава Леня. — Да, Лорн е прав. Има… Има един…
Всички се обърнаха към младата жена, която изглеждаше отчаяна. Лорн се приближи до нея, сякаш беше подплашено животно и като я хвана внимателно за ръцете, попита:
— Кой?
Леня се колебаеше.
— Проходът Саверг — отговори тя най-накрая.
Проходът Саверг беше почти недостъпен. Но по-лошото бе, че още от Войните на мрака беше подложен на свирепи ветрове на Тъмнината, които се спускаха от върховете и изведнъж го помитаха като черно-пурпурни потоци. За да го достигнат, трябваше да минат по забравени или забранени пътища, по стръмни пътеки, които едва личаха на ръба на главоломни, голи отвесни скали, от които се откъртваха смъртоносни камъни.
Да се премине прохода Саверг през зимата беше повече от подвиг — беше лудост. Но Лорн и неговите хора успяха за три дни, независимо от студа и вятъра, въпреки снега и вихрушките, които ги заслепяваха, въпреки бездните, покрай които минаваха, и проломите, които заплашваха да се отворят под тях. Изгубиха един кон, който полетя в празното и за малко не повлече още един, цвиленето му бързо беше заглушено от виенето на бурята, която го погълна на стотина метра по-надолу. За малко не умряха от замръзване, понеже мислеха, че са се заблудили, и щяха да се върнат назад, ако не беше — за пореден път — решителността на Лорн. Нищо не можеше да го обезсърчи, нито да го спре. Беше решен да продължи и сам, ако трябва. Така другите го следваха — заради идеала и поради верността си към него, защото не можеш да изоставиш някой от своите на бойното поле.
Пристигнаха в края на следобеда и решиха да изчакат следващия ден, за да преминат прохода. Намериха дърва и тъй като вече не се страхуваха да не ги видят, лагеруваха около хубав огън, намерили завет от леденостудения вятър. Тази вечер си позволиха двойна дажба храна, което всъщност отговаряше на нормална порция, до такава степен вече се лишаваха. Пълна наполовина и бързо опразнена, една манерка с ракия обиколи от ръка на ръка около огъня и стопли сърцата. Поприказваха си и някои дори се пошегуваха. Вард извади малка глинена лула и изпуши колкото тютюн му беше останал.
— Не всички ще се върнем от това приключение — каза той насаме на Лорн. — Все още ли искаш да го направиш?
— Да.
— Но искаш ли го поради добри причини?
Лорн направи гримаса.
— За Меча на кралете — каза той.
Което не беше точно лъжа, тъй като Мечът на кралете беше само средството, което щеше да позволи на Лорн да получи това, което искаше.
— Трябва да си сигурен в това. Тези мъже ще те последват и в муцуната на Дракона на тъмнината. Не злоупотребявай с тях.
— Мислиш ли, че трябва да говоря с тях? Да предложа на онези, които желаят, да се върнат, без да пострада честта им?
— Не, Лорн. Това решение е само твое. Където отидеш ти, ще идат и те. Само ти можеш да избереш пътя и целта.
Тогава Вард дръпна от лулата си, но забеляза, че тя бе угаснала. Погледна в гърнето, но там вече имаше само черна пепел от тютюн, и каза:
— Ето. Това беше последната.
Хвърли лулата си надалеч и отиде при другите, като остави Лорн сам с Исарис и съмненията си.
Вдигнаха лагера на другия ден и започнаха изкачването на прохода един час след зазоряване. Но едва преди обяд навлязоха в прокълнатия път. До този момент бяха говорили малко, но сега съвсем млъкнаха.
Не валеше. Слънцето беше помръкнало и бледо. Вятърът донасяше разпръсната пепел и зловония. По стръмните склонове растителността беше оскъдна. Изглеждаше мъртва и измъчена. Вкопчени с извитите си корени, сухи дървета протягаха клони като нокти. Голи храсти потръпваха. Сред петната мръсен сняг се подаваха туфи кафяв и сив мъх. През вековете Тъмнината беше измъчила всичко, което не бе успяла да убие. Дори камъните, дори скалите бяха засегнати от нейната разруха. Сякаш скалите се бяха разтопили, а после се бяха сковали в агонията на странни форми — зловещи и отблъскващи, напомнящи страданието на това, което — по принцип — не може да страда. И нито едно животно наоколо. Нито един крясък, нито едно движение, което да издава признаци на живот.