— Кой знае? — попита Алан.
— Ние петимата — отговори Вард. — Никой друг.
Принцът клекна, за да разгледа трупа на млад мъж. Беше убит със силен удар по главата. Тялото беше студено, но в добро състояние и мъртвешкото вкочанясване едва започваше.
— Мъртъв е от около три часа — каза Ройс.
Той беше намерил трупа по време на обиколката си, освен това толкова често се беше сблъсквал със смъртта като наемник, че не можеше да греши.
Алан кимна и се изправи.
— Следователно е бил убит на свечеряване. Знаем ли кой е?
— Не — отвърна Вард. — Но ще го разберем веднага, ако се окаже, че липсва член от едната или другата делегация. Слуга от замъка, мисля. Какво ще правим?
— Нищо. Скрийте тялото и нищо не казвайте.
Гвардейците се спогледаха учудено.
— Моля? — каза Вард.
— Чухте ме. Ако се разбере, че е било открито тяло, целият замък ще бъде обзет от вълнение за по-малко от час. Да започнем разследване означава да поемем риска новината да се разнесе. И дума да не става.
Вард се поколеба.
Не смееше да оспорва заповед пред свидетели, но не можеше да мълчи. Приближи до Алан и почти до ухото му каза:
— Може би този човек е бил убит, защото нещо е знаел. Или защото неочаквано е видял или чул нещо. В замъка има убиец. Убиец, чиято главна цел несъмнено не е бил този нещастник. Трябва да го намерим, преди да…
— Или може би този мъж е бил убит следствие на обикновена разпра. За жена. За дълг от комар. Или за някакво различие, което обаче няма нищо общо с това, което се разиграва тук от две седмици.
— Нищо не знаем, принце.
— Именно. Нищо не знаем и не искам да проваля последния шанс, който имаме, да бъде постигнато съгласие. Не казвам, че това убийство ще остане ненаказано. Не казвам, че няма да потърсим кой го е извършил. Но не тази нощ. Не и сега. И със сигурност не и за нещо, което може би е някаква лична драма.
Вард се сдържа.
— Ами ако в замъка се е промъкнал убиец! Наш дълг е да пазим делегациите…
— Точно това ще направим, Вард. Ще пазим делегациите и ще гарантираме спокойното протичане на преговорите.
Алан се обърна и като сложи край на този уединен разговор, заяви с тон, нетърпящ възражение:
— Ройс, заемете се с тялото. Намерете подходящо място, където да е далеч от погледите.
— Слушам.
Тогава Алан се обърна към другите двама гвардейци:
— Беор и Енград, вземете десет души с вас и организирайте оглед на стените. Търсете всякакво указание, позволяващо да се допусне, че някой се е вмъкнал в замъка. Енград, вие поемате северната част на замъка, от малкия таен вход до старата врата. Беор, вие поемате южната част.
И като се обърна към Вард, добави:
— Искам да удвоите патрулите и постовите. Но дискретно. Искам и най-малкият коридор, най-малката врата, най-малката стълба да бъдат наблюдавани. И ако някой не спазва вечерния час, веднага да бъде задържан и затворен.
Алан беше принц и командваше ониксовите гвардейци.
Подчиниха му се.
Скривалището беше добро — на дъното на фурната на старата хлебопекарна. Там можеше да почака, притискайки към себе си черното острие, с което щеше да нанесе удара. Идиотът, който го беше изненадал, докато се промъкваше в замъка, за малко щеше да развали всичко. За жалост, смъртта му се оказа необходима.
Така беше пожелал Драконът на съдбата.
Колкото до Дракона-крал, той щеше да му прости.
Сам в стаята си, Вол се взираше в огъня с мрачен поглед и разсеяно дърпаше от дълга лула от слонова кост и сребро, когато Лукас дойде да му съобщи за посещението на принц Алдеран. Заинтригуван, Великият градоначалник го прие веднага и след като го изслуша, каза:
— Ще се срещна с министъра — само ние двамата. Обаче с ваше позволение поставям едно условие.
— Какво? — попита Алан.
— Рицарят Лукас да ме придружи и да пази вратата.
— Съгласен съм. Но искам от вас пълна тайна. Никой от вашите съветници не бива да узнае. Несъмнено от това зависи успехът на тази среща.
— Разбирам. Не се тревожете.
— Оставям ви. До полунощ?