— Добре съм — успокои я Кай. — Мисля, че ще ми се размине с един хубав белег.
— Дай да видя!
Брат Ярл се наведе над Ройс, за да прегледа дълбоката рана в корема му и веднага поиска превръзки, които Йерас му донесе.
— Сериозно ли е? — попита Лорн.
— Да — отвърна монахът рицар.
— Енград умря — оповести Логан.
— Емрин също — рече Лиам.
Лорн се обърна към едноръкия, който, обзет от виене на свят, беше седнал.
— Емрин? — попита той и си даде сметка, че той не отговаряше на призивите по време на боя.
— Той не успя да стигне до пещерата — обясни Лиам.
Емрин яздеше сред последните и никой не беше чул кога бе паднал коня му, докато те бягаха от бурята на Тъмнината.
„Двама мъртви — помисли си Лорн. — Може би трима“ — поправи се, като гледаше как брат Ярл прави всичко по силите си, за да спре кръвта от раната на Ройс.
Ройс беше пребледнял и почти бе изгубил свяст.
Йерас дискретно привлече вниманието на Лорн и му посочи входа на пещерата. Лорн се обърна и видя силуета на Леня, който се очертаваше — неподвижен — на слънцето.
Беше с гръб към тях.
— Леня?
Тя не отговори и тръгна механично напред.
— Леня!
Лорн изруга и се втурна след нея да я хване, тъй като вероятно не цялата опасност бе отстранена от прохода. Заслепен, за миг бе принуден да спре на входа на пещерата. После видя Леня, която, застанала съвсем на открито, гледаше в далечината. Той погледна в същата посока и видя змейник, който се приближаваше.
— Леня! Скрийте се!
— Той е от нашите — каза тя с тъничък гласец, който обаче се чу съвсем отчетливо.
Лорн не отиде по-нататък.
Леня размаха ръце и изчака змейникът да кацне пред нея. Мъжът скочи от седлото със зареден арбалет в ръка. Но веднага свали оръжието си и рече развълнувано:
— Леня? Ти ли си?
— Аз съм, Браг.
— Но как…? Как си стигнала до тук? А… А бурята? Видях как ви погълна всички!
— По-късно ще ти обясня. Имаме един ранен. Можеш ли да го отнесеш възможно най-бързо в Телиг?
Браг се поколеба и скришом погледна към Лорн. Приближи се до Леня и снижи гласа си.
— Ти не знаеш ли? Телиг падна.
Телиг.
Това укрепено място беше тайното убежище на бунтовниците в планините Галаар. И точно в него Леня водеше Лорн и другите, сигурна, че брат ѝ Дол се намира там.
— За Бога! — извика тя. — А брат ми? А другите?
Този път змейникът посочи директно към Лорн, без да крие подозрителността си. Вард и Йерас бяха дошли при него на входа на пещерата. Също като него, и те чакаха.
— Те са наши — каза Деня.
— А ти сигурна ли си, че…?
— Ама говори, по дяволите! — извика младата жена.
— Дол е жив, по милостта на Ейрал. Но понесохме тежки загуби. Изтеглихме се в Стария храм.
Леня помисли малко, после каза:
— Тогава ще отнесеш там нашия ранен. И ще предупредиш Дол, че идвам. Кажи му, че ще пристигнем най-късно след ден и половина. Проходът Талоск сигурен ли е?
— За момента да.
— Ще минем оттам. Нека Дол прати хора да ни чакат с храна, ако е възможно.
— Дол ще иска да знае дали си получила помощта на Върховното кралство…
Леня се извърна към Лорн и присви очи.
— Кажи му, че все още не знам.
Пристигнаха на другия ден вечерта, ескортирани от хората, които Дол Валер беше изпратил да ги посрещнат при прохода Талоск. С Исарис на рамо Лорн яздеше начело заедно с Леня. Всички бяха мрачни, потънали в скръб поради смъртта на Емрин и Енград, загрижени за Ройс, за когото не знаеха нищо, откакто змейникът го беше отвел.
Леня беше особено тревожна.
Положението беше критично и тя го узнаваше едва сега. Макар да чакаше да говори с брат си, тя знаеше, че загубата на Телиг беше много повече от военна несполука. Защото ако иргаардците бяха успели да превземат тази крепост, ако бяха предприели завладяването на Горните долини с достатъчно хора, за да могат да извършат такъв подвиг, това несъмнено означаваше, че краят беше близо. Няколко месеца се бяха оказали достатъчни, месеци, които Леня бе прекарала далеч, с надеждата да получи помощ от Върховното кралство. И каква помощ водеше? Шепа бойци, водени от един мъж — предател и опозорен, — чиито намерения ѝ бяха неизвестни и към когото инстинктивно изпитваше недоверие.