Старият храм беше издълбан в скалата на огромна пещера, чийто свод, извисяващ се на шеметна височина, позволяваше нахлуването на колони светлина през естествени отвори. За да се стигне до него, трябваше да изминат път, който се виеше покрай отвесни скали, после да се плъзнат зад един водопад и да минат през тесен скалист вход. Мястото се пазеше от мъже, които изгледаха Лорн и неговите конници с недоверие. Някои бяха още юноши. Други скоро щяха да са старци. А сред мъжете на боеспособна възраст не всички носеха оръжието с еднаква увереност. Лицата им бяха изопнати от умора и лишения. Повечето бяха ранени и въпреки решимостта, която прочете в погледите им, Лорн неохотно си помисли, че на страшната иргаардска армия нямаше да ѝ отнеме много време, за да избие тези хора. А и те си го знаеха. Или се досещаха, без да искат да си го признаят.
След като преминаха здравите дървени порти, конниците слязоха от конете в обграден от скали двор, където Леня ги остави. Без да отговарят на въпросите им, но и без да ги изпускат нито за миг от очи, Лорн и хората му бяха отведени в спалното помещение, отредено за тях. Тук комфортът беше спартански — макар навсякъде в храма температурата да беше като в изба, тя им се стори доста приятна в сравнение с външната. Сламениците върху леглата им се сториха меки и уютни като пухени дюшеци. Всички налягаха както си бяха с дрехите. Неколцина — сред тях Нае — не си направиха труда дори да си свалят ботушите и скоро се понесе хъркане. Исарис тръгна да изследва това ново и огромно място.
Лорн не заспа.
Нито Вард, който изчака да се поизмият малко и му каза насаме:
— Тези тук са по-скоро недоверчиви.
Не им бяха забранили да напускат спалното, но вратата им се пазеше от двама часови.
— Трудно е да им се сърдиш — отвърна Лорн.
— Ммдаа. Без съмнение… Какво мислиш за това място?
— Идеално е за скривалище. Но може да се превърне в смъртоносна клопка, щом иргаардците го открият. Входът откъм водопада лесно може да бъде защитаван, дори може да се затвори. Но ако е единственият, това не оставя никаква надежда на обсадените.
— Този храм е последното убежище на бойци в безизходица.
— Като говорим за храм…
Лорн остави Вард и отиде при брат Ярл, който тъкмо приключваше отправянето на молитва към Ейрал и се изправяше.
— Кажете ми, чували ли сте да се говори за това място?
— Не.
— Леня не го ли е споменавала?
— Не си спомням. Защо?
— Този храм ме заинтригува. Изглежда много древен. Питам се на кого ли от Божествените е посветен.
— Бих казал, че не е на никого.
Архитектурата на Стария храм беше от най-строгите: голи стени, тесни отвори, свързани плочи. С изключение на залите с изглед към дворове, осветявани отгоре, мрак цареше навсякъде, нарушаван някъде в далечината от пламъка на някоя газена лампа. Лорн не беше видял нито един мотив, никаква украса, която да позволи да се отгатне възрастта или произхода на мястото.
— В крайна сметка, възможно е това да не е храм — рече Лорн. — Но не е и крепост.
— Дворец?
— Може би. Кой знае?
Вратата се отвори и влезе Ройс, придружен от Леня. Беше блед и чертите му бяха изопнати, но се усмихваше, подпрян на една патерица. Онези, които не спяха, побързаха да дойдат при него и да го поздравят, като скоро събудиха останалите. Срещата беше весела, а прегръдките — внимателни, тъй като Ройс бе ранен в корема.
Леня се възползва от всеобщото въодушевление, приближи се до Лорн и му прошепна на ухото:
— Брат ми ви чака.
— Сега ли?
— Да. Сам.
— Държа Вард да дойде с мен.
Младата жена се поколеба.
— Необходимо е — настоя Лорн.
— Добре. Елате.
Лорн направи знак на Вард да ги последва и улови погледа на Лиам, който разбра и кимна: той поемаше командването.
Дол Валер посрещна Лорн и Вард със скромна трапеза в приятно затоплена стая. Бяха петима — брат Ярл и Леня също се присъединиха към тях. Лорн разбра, че присъствието на монаха рицар не се нравеше на Дол, но несъмнено беше отстъпил пред настоятелността на сестра си.
— Аз съм Дол Валер. Добре сте дошли, седнете. За жалост, страхувам се, че не мога да ви предложа кой знае какво.
Всеки седна където му хареса, с изключение на Лорн, комуто Дол посочи стола вдясно от себе си. Лорн благодари с кимване на глава и седна.
— Братко Ярл, ще ни окажете ли честта да благословите тази храна?
— Разбира се.
Монахът рицар каза молитвата сред съвършена тишина.