— Няма нужда да се изковава отново.
— А?
— Няма нужда.
— Острието на този меч е счупен на две парчета, Лорн.
— Зная. Ще се оправя.
— Ще се оправиш?
— Ще ти обясня, когато му дойде времето.
— Друг план, чиято тайна ти е известна?
Лорн се усмихна.
— Да.
Вард въздъхна дълбоко.
— Добре тогава, как смяташ да постъпиш, за да намериш Лаедрас? Защото преди да го убиеш, ще трябва да стигнеш до него.
— И за това имам план. Но той няма да ти хареса.
Вард изруга и рече:
— Отказвам се. Остава само да се надяваме, че Дол няма да е толкова луд или отчаян, че да ти даде Меча на кралете без гаранция.
Уверен в себе си, Лорн се усмихна отчаяно.
Тази нощ Леня отиде при Дол, който се беше усамотил, за да се съсредоточи и да помисли. Намери го на колене, молеше се и тя предпочете да почака, вместо да го прекъсва. Но Дол беше познал стъпките ѝ и чувстваше присъствието ѝ зад себе си. Досещаше се също така, че тя бе дошла да го попита дали беше решил да повери Меча на кралете на Лорн или не.
Всъщност решението му бе взето.
Без да помръдва, той каза:
— Има два начина да повярваш в чудесата. След като се случат. Или за да се случат.
На другата сутрин, докато търсеше Лорн, който сякаш не беше никъде в Стария храм, Нае намери баща си, който, седнал на една пейка, галеше Исарис и като че ли му говореше тихо. Срещна погледа на баща си, после видя скандката в ножницата ѝ, опряна на пейката.
И разбра.
Зимата на 1548 година
Горните долини (планините Галаар)
Големите съдби се осъществяват в самота и съмнение. Но никоя съдба не изглеждаше по-велика от съдбата на Рицаря с меча.
Слънцето залязваше. Тъмнината вече бе обгърнала долините. Мракът очертаваше в черно хребетите и върховете на фона на пламналото небе.
Клекнал в сянката на една скална издатина, Лорн гледаше крепостта Телиг. Беше сам и мечът на хълбока му не му беше познат, но той по никакъв начин не искаше да допусне скандския меч, който му беше подарък от майка му, да попадне във вражески ръце. На гърба му висеше друг меч, дръжката му се подаваше над дясното му рамо. И той му беше чужд. На всичкото отгоре беше счупен и дръжката му бе изгубила оникса, който някога я е красял.
Меча на кралете.
Беше принадлежал на първия от Върховните крале. Той го беше размахвал, за да води човешките армии към победа против ордите на Драконите на мрака и забравата. После — за да победи и покори Дракона на разрушението. А накрая — за да разшири границите на Лангър и да основе Върховното кралство. Този меч, потопен в драконова кръв, беше свещена реликва.
Легенда.
Телиг изглеждаше странно спокоен под снега.
Лорн го разглеждаше внимателно и сравняваше това, което виждаше, с подробните описания, които Дол Валер му бе дал за мястото. Огромна главна кула, а до нея кула за излитане. Различни постройки. Две крепостни стени с бойници и седем защитни кули. Укрепена порта с решетка и подвижен мост. Няколко прозорчета, пазени от решетки. Бойници във формата на кръст пробиваха дебелите, тъмни стени. Тук-там под снега се подаваха сиви керемиди.
Лорн добре познаваше тази архитектура.
Още една крепост, построена по времето на Мрака. Като Ангборн и като Далрот. Сякаш съдбата му беше свързана с места, белязани от Тъмнината…
Скоро черните знамена на Иргаард щяха да заплющят в тъмнината. Решетката беше спусната и по обходните пътища вече светеха факли. На върха на кулата за излитане запалиха големи мангали.
Лорн трябваше да действа бързо.
За да стигне дотук, му се бе наложило да мине по обиколни пътеки, да избягва часовите, често трябваше да се крие. Беше оставил коня си на един час път от крепостта, после продължи на прибежки. Всичко вървеше добре, докато не забеляза иргаардските змейници в небето. Беше изругал, принуден да изчака, докато се отдалечат — поради това беше изгубил време.
А сега вече се стъмваше.
Лорн тръгна по пътеката, която Дол му бе описал. Вървя по нея, докато стигна до купчина разпръснати скали в дъното на тясна гърловина. И все така благодарение на указанията на Дол, се промъкна под заснежените скали. Няколко метра по-нататък намери входа на подземен проход. Решетката, която трябваше да го препречва, беше широко отворена. Веригите ѝ висяха, сковани от леда. Лорн си помисли, че последните бунтовници, които бяха избягали от крепостта оттук, несъмнено не бяха сметнали за необходимо да затварят след себе си. Освен ако страхът и паниката не им бяха попречили. Каквото и да се бе случило, тази отворена решетка беше добър знак. Защото ако иргаардците бяха научили за съществуването на този таен проход, щяха да са го затворили.