Или да го пазят.
Страхувайки се от капан, Лорн изчака, целия в слух и напрежение и с меч в ръка. После мина през решетката, почака още малко без да мърда и накрая запали факлата, която беше донесъл. Пламъкът и топлината ѝ му подействаха добре. Тук не беше толкова студено както навън, но дъхът на Лорн се издигаше на кълба, които бързо се разсейваха.
Лорн вдигна факлата, присви очи и видя пред себе си скалистия проход, потънал в мрак.
Тръгна по него.
В крепостта, заобиколен от капитаните си, Лаедрас изучаваше на светлината на големи свещници картата на Горните долини, която неговите разузнавачи постепенно създаваха, колкото повече опознаваха местността. Областта представляваше лабиринт от високопланински долини, проходи, гърловини и долчинки, някои от които сигурно никога не бяха проучвани от човек. Беше идеалното убежище за бунтовниците, които принцът-дракон преследваше, но сега вече дните им бяха преброени. Примката се затягаше около тях.
Наведени над картата, капитаните размишляваха на глас и открито говореха за стратегията, която трябваше да приложат през следващите дни. Трябваше ли да започнат проучването на тази долина веднага щом това станеше възможно или да го отложат за по-късно? Трябваше ли да наблюдават онзи проход? Двама от капитаните бяха дракове — единият с черни люспи, а другият с кървавочервени. Другите трима бяха човеци. Всички носеха мечове на кръста и еднакви, фино изработени ризници в черно и червено. Някои държаха шлемовете си под мишница. Бяха на война, така че бяха готови във всеки един момент да вдигнат лагера и да се бият. В крепостта беше въведено положение на постоянна бойна готовност.
— Тишина! — внезапно заповяда Лаедрас.
Изненадани, капитаните млъкнаха.
Принцът-дракон се беше изправил. Стоеше неподвижен, с поглед вперен някъде далеч, сякаш се съсредоточаваше върху неочаквано възникнал проблем.
— Убиецът на Дракони — рече той.
Така наричаха в Иргаард Меча на кралете. Във Върховното кралство той беше свещен. Но за иргаардците беше прокълнат, изкован, за да убива драконската раса и — според легендата — закален в кръвта на Божествен дракон.
— Той е тук — добави Лаедрас. — Съвсем наблизо.
Усмихна се.
Силите на Меча на кралете бяха големи и заслужаваха от тях да се страхуват. Но той виждаше само едно: реликвата, която търсеше и щеше да е толкова горд да поднесе на майка си, заедно с главата на водача на бунта, а ето че сега му я носеха…
Лорн вървеше в подземието, когато шум от драскане го разтревожи. Спря неподвижно, държеше факлата в лявата си ръка, а меча в дясната. Напрегна се да чуе по-добре. Шумът се чу отново и този път нямаше съмнение — беше от драскане на големи нокти по камъните. Дол не беше предупредил Лорн за никакви хищници. Но отворената решетка може би беше позволила на някого да влезе. Подземието беше спокойно и трудно достъпно — идеално за бърлога.
Лорн размаха факлата, да огледа в мрака, и го видя.
Варан от ледниците.
Беше дълъг около четири метра и сигурно тежеше поне сто и петдесет килограма. Гръбнакът му се очертаваше, а кожата му беше покрита с бели люспи. В широката му муцуна се виждаха редици нащърбени зъби, а мускулестите му лапи завършваха с нокти, способни да се забиват в леда. Дългата му опашка беше достатъчно мощна, за да счупи лапите на каквато и да била жертва. Тя метеше пода, докато животното се беше втренчило в Лорн с кристално сините си очи, сивият му, разцепен на две език свистеше във въздуха.
Като внимаваше за движенията си, Лорн бавно отстъпи.
Направи една крачка, две, три, четири…
На петата разбра, че варанът ще скочи и рязко се обърна. Затича се в мига, когато съществото се устреми след него. Въпреки тежестта и късите си крака, то се движеше с изумителна скорост, коремът му беше почти прилепен към пода, тялото и опашката му се поклащаха в ритъма на бягането му. Лорн разбра, че варанът бързо ще го настигне. Но той знаеше, че мрежата от естествени тунели, пред които се движеха, беше свързана със старите изби на крепостта и се надяваше, че инстинктът няма да позволи на влечугото да влезе в тях.
Заблуда.