Десет метра или толкова големи крачки.
„Много е далеч“ — помисли си той.
Мечът на кралете беше връчен на Лаедрас.
Той го разглеждаше, като въртеше острието му на светлината на огньовете и демонстрираше високомерие. Но усещаше мощта му. Не знаеше дали Ейрал — Белият дракон, преди да го подари на първия Върховен крал, наистина беше оставил да изтече кръвта му, за да потопят острието в нея. Но не можеше да отрече, че беше изкован за борба с Драконите на мрака. Чувстваше го дълбоко в себе си. Плътта му, цялото му същество и подобието му на душа предчувстваха смъртната опасност, инстинктът му крещеше да бяга. Но гордостта му беше такава, че Лаедрас показваше единствено презрение.
— Значи това е Меча на кралете? — каза той. — Това старо, счупено острие?
С пренебрежително нацупени устни принцът-дракон хвърли оръжието настрана с леко движение на ръката, както би подхвърлил кокал на куче. После си потърка пръстите, сякаш за да ги изчисти от някаква мръсотия, а в това време мечът се търкаляше с дрънчене по каменните плочи.
— Разочароващо — беше коментарът му.
А истината беше, че допирът до Меча на кралете беше станал непоносим за него. Той беше син на Черната хидра, сиреч същество, родено от Тъмнината. Носеше в себе си нейната сила и разруха. Тъмнината беше просмукана в него до мозъка на костите му. Тя го оживяваше и подхранваше силата му. Но въпреки това за пръв път именно Тъмнината го излагаше на опасност, по-голяма от всички, с които се беше сблъсквал досега.
— На какво се надяваше, като се вмъкна сам тук? — попита принцът-дракон. — Да ме убиеш? С тази… реликва?
— Идеята ми се стори добра — отвърна Лорн с предизвикателен блясък в очите.
— Значи си възнамерявал да успееш там, където цели армии са се проваляли.
— Бога ми, ами тъй като веднъж вече съм те побеждавал…
Лаедрас се скова. Драконовите му очи заблестяха, обзети от внезапна ярост.
— Би трябвало да си спомняш — продължи настойчиво Лорн. — Не беше толкова отдавна. Ангборн. Спомняш ли си? И там си мислеше, че ще победиш…
— Тишина! — заповяда принцът-дракон, като стана изведнъж.
Лорн млъкна, а Лаедрас си връщаше спокойствието, докато се приближаваше към него.
— Меча на кралете. Как се озова в ръцете ти?
Лорн вдигна рамене.
— Съдбата.
— И пак съдбата те доведе до тук, предполагам — иронично подметна Лаедрас.
Лорн не сметна за нужно да отговаря.
Усмихвайки се под мустак, принцът-дракон започна бавно да обикаля около Лорн и с това принуди войниците, които пазеха затворника, да се отдръпнат почтително. Беше висок и широкоплещест, дългата му рижа коса се спускаше по раменете му и по черната му ризница. Впечатляваше с осанката и с държането си, но най-вече с ореола, който Тъмнината му придаваше — зловещ ореол, плашещ и привличащ.
Лаедрас тържествуваше.
Прилепи се към гърба на Лорн, нагло го подуши и прошепна дрезгаво:
— Нали все пак не се надяваше, че Тъмнината ще ти помогне, а? Усещам, че силата ѝ в теб се е увеличила от последната ни среща. Но в сравнение с мен си оставаш джудже…
Лорн чувстваше дъха на принца-дракон по врата си.
Разтри с палец дланта на белязаната си ръка. Лаедрас видя този жест и го взе за проява на нервност. Усмихна се открито.
— Ти — каза на ухото на Лорн — решително ме разочароваш. Понякога си мислех как ще се срещнем отново. Представях си го някак… по-достойно. А сега, погледни се… — Лаедрас въздъхна все така в ухото на Лорн. — Не. Не, не е възможно това да свърши така. Да не принуждаваме авторите на бъдещите Хроники да лъжат, искаш ли? Да им дадем това, което те иначе ще трябва да си измислят.
— Какво предлагаш?
— Двубой. Между теб и мен. Разбира се, ти ще умреш. Но ще умреш с меч в ръка. Достойно. Вместо от мъчения в Иргаард. В края на краищата наш дълг е да се погрижим за нашата легенда, нали?
Лаедрас искаше реванш.
Лорн мълчеше.
— Е? — настоя принцът-дракон. — Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че изобщо не ми пука за легендата.