Духът си беше свършил работата.
Лорн отново беше станал какъвто си е, но Тъмнината продължаваше да блика от раненото му до смърт тяло с някаква фантастична енергия. Той презрително измерваше с разноцветните си очи капитаните, които се втурнаха срещу него. Посрещна ги. Както беше обещал, беше убил Лаедрас. Сега му оставаше само да си спаси кожата. Зад него освободената Тъмнина повдигаше трупа на принца-дракон сред виолетово-черна вихрушка.
Лорн отби нападението на един драк, отвърна и отсече една люспеста ръка от рамото. Отбягна един удар с тяло, друг с дълъг меч, извъртя се, удари с коляно нечие тяло и — с един удар с дръжката, която държеше с две ръце — счупи черепа на противника си, превит на две. Някакво острие мине пред лицето му. Втори удар за малко не го изкорми и охлузи ризницата му в мига, когато се измъкваше странично. Войниците в залата не смееха да пристъпят напред. Сега тялото на принца-дракон се носеше след вихрушка от Тъмнина, сякаш закачено на невидими нишки. Пурпурни светкавици блеснаха и се посипаха. Разцепиха една стена, подпалиха един войник, обляха една колона, скоро разтърсиха залата, чиито стени се тресяха. Останал само срещу тримата капитани, Лорн отблъсна и парира много удари, преди да му се удаде случай да нападне. Възползва се от него и разцепи един череп на две. От тавана се сипеше хоросан. После започнаха да падат камъни и чакъл. С хоризонтален удар Лорн отсече нечия глава, но бе ранен в бедрото. Успя да се дръпне и застана в защита. Оставаше му само още един драк, но той не беше склонен да се откаже, дори и залата да изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се срути.
Вихрушката от Тъмнина се беше превърнала в дълга колона от бучаща енергия, която се издигаше до сводовете и минаваше през тях, за да стигне небето. Духаше свръхестествен вятър. Сенки, гримасничещи призраци се носеха във въздуха, сякаш понесени от бързи течения. Те докосваха Лорн и драка, които се биеха — оглушали и почти ослепели, докато огромни блокове мазилка падаха наоколо им и чупеха плочите, като изхвърляха парчетата камъни сред облаци прах. Един от тези блокове премаза драка, докато се готвеше да нападне. Ударът отхвърли Лорн към една стена и за миг го зашемети.
Лорн се надигна мъчително.
Все още залитащ, той се препъна, но после се затича, грабна Меча на кралете и потърси зад платната, покриващи стените, вратата, която трябваше да му помогне да се измъкне от този ад. Намери я, разби я с рамо и затича по едно стълбище, като вземаше по няколко стъпала наведнъж. Всичко го болеше. Сигурно имаше няколко счупени ребра и не знаеше колко време силите на Тъмнината щяха да продължат да вдъхват живот на изтощеното му тяло.
Когато излезе на един обходен път, беше изненадан от проливен дъжд, който го шибаше през лицето. Вилнееше Тъмнинна буря. Над крепостта гигантски водовъртеж беше обхванал небето и сякаш го изсмукваше сред виолетови спирали.
За миг Лорн остана поразен от тази гледка.
Нощ.
Крепост, датираща от времето на Мрака.
И Тъмнинна буря.
Далрот започваше отново, пак и пак. Далрот — крепостта, която завинаги живееше в него. Далрот, от която като че ли никога нямаше да избяга…
Проблесна светкавица.
Лорн се съвзе и продължи да се изкачва. Мина по стълбища и мостчета и стигна до най-високите части на крепостта, по пътя си срещаше войници, които убиваше или осакатяваше, без да спира. Трябваше да стигне до терасата за излитане, преди да е станало твърде късно. Да избяга със змей беше единствената му възможност, както се бяха разбрали вечерта, когато беше разказал плана си на Вард. Знаеха, че Лорн трябваше да бъде арестуван, за да може да се доближи до Лаедрас. Знаеха, че принцът-дракон щеше да стане уязвим, само ако Лорн свалеше гарда. Но нито единият, нито другият не бяха помислили за Тъмнинната буря, която вилнееше сега. А дори и без нея шансовете на Лорн изглеждаха доста нищожни…
Лорн прескочи един последен труп и стигна до най-високата тераса на кулата за полети. Тя беше потънала във вода, шибана от яростните пристъпи на проливния дъжд…
… и пуста.
Два мъртви змея лежаха на земята. Гръмотевица беше ударила помещението за змейовете, което се беше срутило и част от него беше паднала в пропастта. Животните, които не бяха убити, бяха отлетели.
С Меча на кралете в лявата си ръка и с меча на Лаедрас в дясната Лорн отиде до средата на терасата и се завъртя в търсене на изход, който — добре знаеше — не съществуваше. Бурята не стихваше, а иргаардците скоро щяха да се съвземат и да организират систематично търсене.