Беше хванат в клопка.
Вдигна очи и видя един самотен змей, който кръжеше над кулата, сякаш се колебаеше да се отдалечи. Дали се чувстваше изгубен, оставен сам на себе си? Летеше под изтерзаното небе въпреки опасността, сред стихията и ослепителните мълнии. Сякаш бурята и Тъмнината го плашеха по-малко от свободата. Примирен, с лице, шибано от дъжда, който го принуждаваше да присвива очи, Лорн си помисли, че в това има поука, която трябваше да запомни.
Но каква?
„Не се отказвай“ — помисли си.
Погледът му се спря върху двата змея, които лежаха на терасата, и му хрумна мисълта дали единият от тях не е само ранен. Или зашеметен. Това трябваше да се провери. В крайна сметка не беше нужно да го отведе кой знае колко далеч, казваше си той и тичаше към проснатите змейове. Достатъчно беше да му позволи да напусне крепостта. Трябваше само няколко пъти да размаха криле и…
Напразно.
Лорн установи, че двете животни бяха съвсем мъртви. Обзет от обезсърчение, той си мислеше да се върне в крепостта преди да са го обградили, когато един вик, едновременно сподавен и металически, го накара да се обърне.
Видя войници, които идваха към него.
И че един змей беше кацнал на края на терасата.
Лорн огледа небето. Змеят беше същият, който летеше над него преди малко, но противно на това, което си беше помислил, той не беше сам — един мъж го яздеше на двойно седло.
— Побързай, хлапе! — извика Вард насред стихията.
Лорн беше толкова изненадан, че реакцията му закъсня.
— Сега, Лорн!
Пурпурна мълния разруши част от парапета. Змеят се подплаши и за малко не изхвърли Вард, който все пак успя да го овладее. Някои от войниците опираха арбалетите си на рамо. Лорн се затича. Около него свистяха стрели, докато прекосяваше терасата, но стигна до Вард невредим. Войници тичаха към тях. Лорн отстрани първите, после пъхна Меча на кралете в колана си и яхна змея. Тогава, здраво вкопчен, удари задницата на влечугото с плоското на меча на Лаедрас и викна:
— Давай!
Вард заби шпорите си, но змеят вече тежко се беше понесъл. Трябваше само да му се даде команда в точния момент, за да излети.
— Ама как? — попита Лорн невярващо.
— Ще благодариш на Нае! Момчетата ни чакат малко по-далеч с коне. Но засега…
Лорн млъкна.
Уморен от борбата с бурята, змеят трудно се движеше с двама мъже на гърба. Когато стигна до края на терасата, той по-скоро полетя в празното пространство пред себе си, отколкото да излети и успя да набере височина с цената на огромно усилие, като усърдно размахваше големите си крила.
Лорн се извърна.
Арбалетчиците се целеха в тях — някои от терасата, други от обходните пътища и от кулите. Лорн се остави на волята на Божествените, когато разбра, че те щяха да опитат последен залп, преди двамата с Вард да изчезнат сред вихрушката. Бурята, внезапните ѝ пристъпи и ослепителните ѝ мълнии ги пазеха. Повечето стрели минаха покрай тях, но някои попаднаха в целта, като удариха корема на змея и пронизаха крилата му.
Две стрели докоснаха Лорн.
Трета го одраска по ухото.
А четвърта се заби до перата в ребрата на Вард.
Вард извика, олюля се, но почти веднага се съвзе и със сгърчено от болка лице здраво държеше юздите на змея, който вече губеше сили, носен от бурята. Лорн не можеше да направи нищо друго, освен здраво да държи Вард към себе си и да притиска раната му с ръка. Безсилен, той усещаше как топлата, лепкава кръв капе през пръстите му.
— Приземи се! — заповяда той.
— Не… Не още…
Вард искаше да се измъкнат от бурята. Почти го бяха направили, но той чувстваше, че силите го напускат и не знаеше кой от двамата — змеят или той — пръв щеше да отстъпи. Раната му беше тежка. Кръвоизливът беше голям. Червен воал падаше бавно пред очите му и главата му натежаваше.
Разбра, че ще изгуби съзнание.
— Юздите… Хвани… юздите…
Лорн едва го чу. Прегърна здраво Вард, хвана юздите и насочи животното сред бурята.
— На… там — каза Вард, като посочи с отслабналата си ръка към една долчинка, чиито хребети се появяваха от време на време на пурпурната светлина на мълниите. — Те… Те са… там…
— Не ме изоставяй! — изкрещя Лорн. — Дръж се! Остани с мен!
Усещайки, че Вард губи съзнание, Лорн стисна юздите с едната си ръка, а с другата го притисна още по-здраво към себе си. Помъчи се да задържи змея в посоката, указана от стария ковач, но не успя да го задържи на достатъчна височина. Измъкнаха се от бурята, но крилатото влечуго губеше сили. Змеят махаше крила все по-слабо, докато те най-сетне излизаха от Тъмнинната буря и срещу тях се зададоха снежните виелици и ветрове, които бяха силни, но в тях нямаше нищо свръхестествено. Ревящите торнада и мълнии вече бяха зад тях.