Този ден утринта вече свършваше, когато постепенно настъпи тишина в препълнената, шумяща зала, където Дворът се беше събрал. Това беше една от ония тишини, които се предават като зараза и чиято причина отначало никой не знае. Хората говорят, после някой забелязва, че около него мълчат и разговорите прекъсват, а погледите се насочват — колебливи и любопитни — към една и съща точка. Също като вълна, тишината обгърна Залата за Аудиенции, преди да стигне до кралския балдахин. Алан престана да слуша брат си Жал, който — сега вече кардинал — се беше върнал от Великата църква. От своя страна, заинтригувана, кралицата престана да обръща внимание на министър Естеверис, който говореше нещо на ухото ѝ, и се изправи, за да види по-добре.
Сякаш от само себе си тълпата се раздели на две чак до вратата.
Там стоеше един мъж.
Беше с ръкавици и ботуши, мокър от разтопения сняг, носеше тежко наметало, кално и овехтяло, повдигнато на гърба от върха на препасания меч. Качулката му, спусната над очите, позволяваше да се види само долната част на лицето му — строга уста и грапава брадичка. Някои го познаха или поне мислеха, че са го познали, без обаче да могат да повярват. За да са сигурни, трябваше да видят ножницата на меча му.
Чакането не продължи дълго.
Като свали качулката си, Лорн тръгна спокойно напред по пътеката, която придворните бяха отворили пред него. Шепот на изненада и тревога се понесе в залата за аудиенции. Лорн беше осъден за предателство и прокуден. Беше му забранено да живее в Лангър. Как тогава си позволяваше да се покаже тук и сега, пред кралицата? И какво искаше? Говореше се, че е покварен от Тъмнината. Дали тя не го беше подлудила? Самоубиец ли беше? И през какви ли изпитания беше преминал? Куцаше и видимо трудно движеше дясната си страна. По лицето му личаха следи от скорошни рани. По напуканите му устни имаше тъмни корички кръв. Лявото му око беше подуто и почти затворено.
Когато Лорн наближи балдахина, Горланс застана пред него.
— Стой! — заповяда той, като протегна лявата си ръка.
С дясната стискаше дръжката на меча си, който още не бе извадил от ножницата.
Лорн спря и каза:
— Махни се.
Горланс извади оръжието си.
— Стражи! — извика той. — При мен!
Ониксовата гвардия не беше там, но в отговор на призива му неколцина копиеносци в лазурно синьо разцепиха тълпата, която предпазливо направи широк кръг около Лорн.
Под балдахина Алан беше застанал прав.
Лорн остави войниците да го заобиколят и да насочат алебардите си към него. Но сякаш виждаше единствено Горланс, комуто повтори:
— Махни се.
И с едно движение пусна плаща си на земята и извади меча си — не скандския меч, който носеше препасан на кръста си, а другия, счупения, който носеше на гърба си. Сред присъстващите се чуха викове на изненада. Алебардчиците инстинктивно отстъпиха назад. Горланс не помръдна: острието, което Лорн бе извадил, беше на един палец разстояние от лицето му.
— Махни се, Горланс. Освен ако не искаш едно легендарно оръжие да ти отнеме живота…
— Достатъчно! — извика кралицата. — Рицарю, с какво право се появявате пред нас?
Сега, когато кралицата се беше намесила, Горланс реши, че може да отстъпи, без да е посрамен. Изчезна някъде встрани, а в това време към Лорн вървеше Алан, който спокойно отстрани двама нерешителни войници. Всички погледи бяха насочени към Лорн, сред тях и почти развеселеният поглед на херцог Дьо Фелн, както и сериозният поглед на граф Д’Аргор.
— Лорн! — каза Алан. — На какво си играеш?
Тази сцена му напомняше лоши спомени. Видя се отново на крепостните стени на Далрот, сред бушуващата Тъмнинна буря, когато Лорн, когото бе дошъл да освободи, заплашваше — почти полудял и притиснат в безизходица — да се хвърли в пропастта.
Лорн размени поглед с Алан.
После, пак толкова внезапно, както го бе извадил, той застана на едно коляно и като сложи меча върху ръката си, го поднесе с дръжката напред.
— Ето Меча на кралете — оповести той силно. — Намерен. И върнат.